Ето филм, който с недостатъците си предизвиква не по-малко важни въпроси, отколкото с качествата си. Филмите понякога правят това, дори умишлено.

„Рабие Курназ срещу Джордж У. Буш“ бе на косъм да получи „Златна мечка“. Заслужено не я взе, но актьорите в него се насладиха на престижни награди, също справедливо. А той се занимава именно с темата за справедливостта, тълкувана твърде широко, както и крайно тесногръдо.

Основан на истински случай, достоен с епиката си за древногръцка трагедия, филмът разгръща историята си по-скоро в комедиен стил. Какво можем да извлечем от сюжета за почти невръстен син на турски емигранти в Германия, прекарал 5 години в затвора в Гуантанамо? Режисьорът Андреас Дрезен, възпитаник на източногерманската киношкола, действащ впоследствие и като правораздаващ съдия и преподавател по кино, избира смел подход към тази история с много подтекст, контекст и ремарки под линия. Главните герои са немски адвокат, занимаващ се с въпросите за човешките права, и майка домакиня от турски произход с ограничени разбирания за почти всичко. Между двамата герои се поражда явна симпатия, въпреки че са твърде различни и нерядко си лазят по нервите.

Дрезен още от първите кадри ни напъхва в бита и уюта на едно уседнало турско семейство в Бремен, чийто най-голям син изчезва, набъркал се в световната политика или поне религия. Мурат се е запалил по радикалния ислям и отдавна се е подготвял за отпътуване, но се обажда на нищо неподозиращата си майка вече отдалеч. Тя по рефлекс го лъже, че баща му е болен, и го моли да се върне. Оттук следваме перипетиите на майката домошарка, която, докато готви, ходи на фитнес и усмирява работещия си нощни смени съпруг, тръгва на лично разследване и стига чак до Белия дом. Социално сляпа, граждански и политически неграмотна, тя провежда спасителна акция, за да измъкне сина си от Гуантанамо – където той е държан по неясни причини.

За начало, майката Рабие Курназ нахлува в местната джамия с нож, за да заплаши мюфтията – иска да си изясни ситуацията с изведнъж решилия да изучава корана в Пакистан свой син. Намира правозащитен адвокат след онлайн справка, тормози го и му се обажда постоянно, изисквайки да намери и спаси сина ѝ. Въпреки скандалната съпротива на мъжа си майката няма да се откаже. Той е от този тип съпрузи, които крият ключа от външната врата, за да попречат на жените си да излизат. Пред такива перипетии стълкновенията на Рабие с министрите на външните работи на Германия и Турция са нищо работа.

Майката се отчайва периодично, но не се предава. Симпатична е с простосърдечния личен егоизъм, който просто пращи от жизненост и борбеност. Усеща с кожата си как не е достатъчно да се явява по форуми и да получава ръкопляскания, за да постигне целта. Тя няма понятие къде и какво е Гуантанамо и иска да отиде дотам с мерцедеса си, затова се налага адвокатът да ѝ обясни и редовно да ѝ съобщава лошите новини. Освобождаването на сина изисква дълга борба с американското правосъдие и с лицемерието на американската държава да поддържа концлагер за хора без присъда и следствие. Непосредственият чар на закръглената смела туркиня, прямотата и майчината ѝ женственост правят чудеса, но не преобръщат сюжета. Нито света.

Рабие е смела, но удивително невежа, повтарям тази дума, защото е важна. Няма представа от почти нищо в този казус, но ревниво следи кои други пленници са освободени преди сина ѝ. Адвокатът, покорен може би от нейната несъстоятелност и егоцентризъм, я заобичва като някакво природно стихийно явление. Рабие винаги пита дали шампанското на полетите до Америка е безплатно, лети без лични разходи в първа класа, отдъхва в луксозните хотели, които неведоми за нея организации ѝ осигуряват, за да спасява сина си, и го приема за нормално и естествено. Няма проблем да черпи адвоката си със своите гозби, но същевременно не му плаща за труда и се учудва как никога не ѝ иска пари. Абсолютна социална безпрогледност и гражданска несъстоятелност, липса на емпатия и разбиране за другите се носят като мъгла из целия филм.

Апатията към интересите и страданието на околните и заявяването на собствената драма като първосигнално важна и значима се оказват основни черти от характера на главната героиня. А същевременно филмът сякаш изисква да ѝ симпатизираме. Уж всеки би искал да има майка с енергията на Курназ, всички я заобичват или се съобразяват с нея до привидния хепиенд. Синът е освободен след години на изтърпени изтезания и едва ходи, куца и се клатушка. Това обаче не е същият Мурат, когото майка му помни отпреди години - твърде много неща са се случили и твърде много въпроси остават загадка. Зрителят остава с впечатление, че филмът всъщност е пропуснал една много по-вълнуваща и комплексна история за реалните събития около Мурат, който може би е невинен, но може би не съвсем. „Рабие Курназ срещу Джордж У. Буш“ предпочита да се концентрира върху историята на майката и така да заобиколи най-интригуващите и двусмислени елементи от сюжета.

В края още повече проличава дисхармонията във филма на Андреас Дресен. Рабие пренебрегва адвоката си и неговата кауза, вече върнала сина си и забравила за всички други синове, защото предпочита да пазарува дънки за новодошлия. Дотам стига майчината кауза, до личния хепиенд, който обаче е твърде условен. „Рабие Курназ срещу Джордж У. Буш“ се опитва да изкара на преден план човечността и непринудеността, но този опит идва някак лицемерно. В изкуството е важно да се издигнеш до нивото на историята, която разказваш – а това няма как да се случи, когато търсиш лесни решения на твърде комплексни проблеми.