"Последното лице" (2016) на Шон Пен е определен почти единодушно от критиката и киноманите за най-лошия филм показан на миналогодишния фестивал в Кан. Но зрителят определено ще изгуби много, ако тръгне предубедено към подобен тип предварително изобилно обругани филми, защото най-често творческите провали са точно толкова интересни, колкото "звездните мигове" на творците, а неуспехите им говорят за тях като автори и личности много повече, отколкото победоносните им и категорични триумфи.

Хавиер Бардем и Шарлийз Терон героично и обречено се мъчат да изнесат товара на режисьорската концепция на екрана, която тръгва от Камю ("Чумата") и Бергман ("Лице", "Лице срещу лице" и др.) и стига по форма не по-далеч от холивудската мелодраматична конфекция, макар свободният, независим дух на Шон Пен да е драстично различен от пластмасовите жанрови канони на същата. В този смисъл от всеки кадър, от всяка минута "творчески неуспех"  болезнено личи, че "Последното лице" е един крайно личен филм за режисьора, който в миналото е екранизирал дори Дюренмат.

Актьорската игра още на ниво "подреждане на отбора на терена" е очарователен провал. Освен безсилните напъни на Бардем и Терон да дадат живот на схематичните си персонажи, във филма присъства или по-скоро отсъства Жан Рено, чийто доказано мащабен драматичен потенциал е буквално удавен във вторичността и драматургичната посредственост на образа му. В сравнение със звездата от Леон, Джаред Харис направо блести, въпреки че сам по себе си и неговият персонаж не е запомнящ се с абсолютно нищо, освен с това, че доста книжно се опитва да представи сблъсъка на "лекар-християнин" с жестоката и брутална реалност на военните конфликти в Третия свят. Най-убедителното във филма присъства френската актриса от гръцки произход Адел Екзаркопулос, която помним с ролята й в "Синият е най-топлият цвят" (2013) на режисьора Абделлатиф Кешиш, за която получава и награда за женска роля на фестивала в Кан.

Както в "На кръстопът" (1995) централно място в "Последното лице" има една песен. В случая вместо "Missing" на Брус Спрингстийн това е "Otherside" – популярният мелодичен хит на Ред хот чили пепърс. Именно това е основният ключ към филма – смъртта и животът след нея като единственото възможно място на човека в един абсурдно безчовечен и обречен да бъде кървав и неумолимо жесток до края си свят. "За мен всичко е свято" казва героят на Бардем, който предпочита да вижда Христос в себе си и умиращите в ръцете му бедни африканци, отколкото в евангелистките мисии в Либерия и Судан. Всичко, свързано с него е обречено – усилията му, съдбата му, любовта му. Но точно там се крие смисълът на неговия живот – да бъде "светлината в мрака", която "мракът не обзе", въпреки че това му струва буквално всичко.

Именно в мрачната обреченост е силата на филма на Шон Пен, който според мен е бил дори съвсем наясно с неуспеха на амбициозния си проект, далеч преди началото на снимките. Но въпреки всичко го реализира, защото има да каже нещо много лично на света, макар и наивно, и обречено да бъде нечуто. Най-силната сцена в "Последното лице" е, когато 12-годишно африканче отказва да стреля в баща си, след като е принудено да го направи от садистична банда мародерстващи бунтовници. Погледът на бащата му казва – "Стреляй, обичам те, искам ти, да живееш", но момчето насочва подадения му автомат към себе си и си пръсва главата. Този жест по много по-убедителен и покъртителен начин показва и основната идея на филма – любовта е саможертва, която не е от този свят, който не може да бъде спасен, но смисълът на съществуването на човека в него е да бъде свидетелствано за нейната отвъдност. В този смисъл, въпреки целия си модерен социален бекграунд, изпълнен с клишета като бежански лагери, хуманитарни мисии, организации като "Лекари без граница", женевски комисии за правата на човека и др., лентата на Шон Пен е по дух, по силата на мрачната си безкомпромисност, дълбоко християнска. Нейното най-дълбинно метафизично-екзистенциално послание е, че любовта е единственото място на човека в света.

От горепосочената гледна точка може да се каже дори - оставете настрана откровената режисьорска и драматургична безпомощност на бившия съпруг на Мадона и просто вижте този филм в цялата му нелепа и наивна концептуална одиозност. Убеден съм, че всеки непредубеден зрител би могъл да открие във въпросните два часа на екрана поне нещо ценно за себе си. Шон Пен притежава едно много важно качество – и когато е хвален, и когато е безмилостно оплюван, той не може да остави публиката безразлична към себе си. И точно в това е силата на неговото присъствие в Холивуд като истинско олицетворение на свободния дух на американското независимо кино, което показва острите си, изпилени зъби дори под мейнстрийм лустрото на американската киноиндустрия.

Кървавите сцени с убити, транжирани и изнасилени жени и деца, чийто вътрешности и отрязани крайници нерядко направо валят от екрана, се редуват с еротични лирически отклонения (някои с визуални метафизични "откровения" от "отвъдна светлина" и светлосенки в стила на Терънс Малик), което, разбира се, е по доста директен начин дразнещо за западния зрител, свикнал с една далеч по-"чистичка" трактовка на Третия свят и правата на човека. Особено показателни в това отношение са голите сцени между Терон и Бардем, в които на фут-фетишизма е отделено почетно място на фона на изобилието от голи мъртви чернокожи тела, което само преди миг е дефилирало в цялото си достолепие на екрана. Но именно такива моменти показват неподражаемия във всеки смисъл творчески почерк на Шон Пен и в този филм, който, за добро или лошо, постига заложените цели на автора.

Още веднага след началните надписи на "Последното лице" режисьорът в прав текст ни казва, че това е филм за "жестокостта на една невъзможна любов". Двама лекари се влюбват обречено един в друг в Африка, докато се борят за живота на избиваните с хиляди африканци по време на военните конфликти в Либерия и Судан, за които светът "си измива ръцете и затваря очите. В неугасимия огън на подобен ад героите на Шарлийз Терон и Хавиер Бардем търсят своето истинско лице и смисъла на живота си. Шон Пен и тук, както винаги, е категоричен – последното, най-същностно лице на всеки човек е любовта. Това на другия, когото обича.