Миналата година “120 удара в минута” на Робен Кампийо спечели сърцата на европейската публика (а и един куп награди) със своето болезнено искрено пресъздаване на ежедневието на група гей активисти и тяхната обречена борба през 90-те със СПИН-а в рамките на личния им живот и публичното пространство. Въпросният филм препускаше напред-назад между горепосочените два полюса, за да акцентира върху крещящия контраст между апатията и пренебрежението на френското общество и силните чувства на солидарност и любов имплицитно присъщи на една маргинализирана социална прослойка. Образите на Кампийо живееха и умираха на екрана разкъсвани от страст и безнадеждност. За сметка на това, "Наслаждавай се, обичай и бягай бързо" на френския режисьор и белетрист Кристоф Оноре се отличава със своя спокоен, равен и меланхоличен тон, заради който донякъде изпъква и на фона на бързо растящия в последни години кинокаталог от “ХИВ драми” (“Това е само краят на света” на Ксавие Долан, “Спътникът” на Павел Жиро и др.).
Сюжетът му се върти около живота на двама мъже - фикционалния писател Жак Тондели (Пиер Деландошамп, който дебютира в “Непознатия край езерото”, друга съвременна “гей класика”) и Артур (образ, напомнящ на самия Оноре), младо момче, което тепърва се сблъсква с реалността на своята сексуалност. И тук действието се развива през 90-те, когато епидемията от СПИН вече е отнела живота на редица прочути личности от френския интелектуален елит като Мишел Фуко, Ги Окенгем и Ерве Гибер, последният от които "присъства" цитатно във филма успоредно с цяла плеяда от други важни за гей-общността културни фигури. Списъкът на последните включва и поети като Уитман, Одън и Рембо, към които Оноре постоянно вторично ни препраща в диалога. На визуално ниво също се появяват един куп "фетишистки поклони" към културния живот от края на ХХ век под формата, например, на киноплакати на Фасбиндер, Каракс и Джейн Кампиън, като именно на прожекцията на нейния превърнал се в класика филм “Пианото” се запознават Артур и Тондели.
Страстта на Оноре към киното и литература е очевидна и ключова за разбирането на неговото творчество, въпреки че изобилните препратки и цитати могат и да отблъснат “непосветения” зрител. Немалко от предишните му филми са страдали от този натрапчив интертекстуален подход, който за жалост нерядко се опитва немного успешно да прикрие липсата на оригинално и пълнокръвно съдържание. "Наслаждавай се, обичай и бягай бързо" не е непременно изключение от това правило, тъй като на моменти действието изглежда сякаш не знае, накъде иска да потегли, а траекторията, която в крайна сметка следва, е по-скоро тромава и летаргична. Разбира се самият Оноре не крие в своите интервюта, че прави кино за много тесен кръг хора (предимно синефили) и се чувства повече от добре в рамките на тази си роля. Въпреки това режисьорът избягва фаталната грешка, новият му филм да се превърне в самоцелно упражение по стил, както се е случвало в миналото с “Из Париж” (чаровно, но същевременно скучно обяснение в любов на Френската новата вълна) и “Любовни песни” (мюзикъл посветен на Жак Деми). Оноре "удържа фронта" най-вече защото съумява да изгради интересна атмосфера и няколко симпатични образа, които плуват свободно в "меланхоличните води на смъртта".
Последното е постигнато с помощта на "удавения" в синьо "студен" мизансцен, сглобен от деветдесетарски реквизит (стари телефони, телевизори, дрехи, песни и пр.) Оноре отдава почит по един изключително красив и субтилен начин на последния филм на Дерек Джарман, “Blue” (1993 г.), който английския режисьор заснема четири месеца преди да умре от СПИН, когато болестта го оставя без зрение и това е единственият цвят, който вижда. Въпросният прост визуален елемент успява да хомогенизира атмосферата в иначе разпокъсания на фрагменти сюжет. Чрез него французинът дори съумява да положи в рамките на хомосексуалния дискурс финалната “червена сцена” във ваната от “Любов” на Гаспар Ное (филм, който сам по себе си е своеобразна възхвала на строго "хетеросексуалната страст").
Ако трябва обаче да извадим пред скоби всички препратки от творческото уравнение, единственото нещо, в което "Наслаждавай се, обичай и бягай бързо" безвъпросно наистина успява, е да снеме трагичния патос, който често си присвоява такива истории и обезоръжава публиката, която е емоционално изнудена/прелъстена/задължена или да плаче, или почтително да мълчи. Героите на Оноре са на първо място хора и чак впоследствие жертви (и то най-вече на самите себе си). Те приемат смирено цената, която трябва да платят за своята любов и не позволяват на болестта да ги дефинира и превърне в празни обвивки, които могат само да умират бавно пред очите ни в отчаян опит да спечелят нашето разбиране. На всичкото отгоре, във връзката на Артур и Тондели от страст, литература и кино сякаш не остава място и време да се говори и мисли за СПИН. Те са (анти)герои в друг смисъл от този на активистите на Кампийо, защото отказват да се борят (и да губят активно битката) със смъртта и несправедливостта. Самият Оноре, за разлика от своя колега, решава да остави момента, в който болестта изтръгва живота от тялото, някъде в периферията, далече от екрана. Единственото, на което ставаме свидетели всъщност, е как Артур и Тондели се отдават един на друг и на хората около тях, защото в лицето на смъртта, радостта им се оказва единствената невинна форма на съпротива.