През 2021 г. американската пивоварна „Молсън Коорс“ (която притежава и „Каменица“ АД) провежда покрай Супербоула рекламна кампания, таргетираща сънищата на нейните клиенти. За целта компанията изготвя кратко сюрреалистично видео, гарнирано с отпускащ „аудио пейзаж“ (soundscape). Tези „авангардни“ произведения на маркетологията биват изработени по начин, отразяващ най-новите изследвания и техники за „таргетирана инкубация на сънища“ (TDI). Въпреки импозантно наукообразната терминология логиката, подплатяваща рекламната кампания, е крайно банална. Тя предполага човек да гледа клипчето три пъти, преди да заспи, на фона на осемчасовия музикален съпровод. Надеждата е, че това ще предразположи мозъка да инкорпорира продуктите на компанията в ониричната тъкан на нощното съзнание, превръщайки сънищата на клиента в своеобразни реклами.

Разбира се, едва ли някой би се подложил доброволно на подобен експеримент, който звучи, сякаш е измислен от фен на Кристофър Нолън с вкус към най-дистопичните и безскрупулни аспекти на пазарната икономика. Затова пивоварната предлага на всеки записал се да участва в кампанията 50% намаление от стек с 12 кена „Коорс Лайт“, като, ако поканиш и твой приятел да се подложи на хипнотичното преживяване, получаваш пакета с бири безплатно. От етическа гледна точка това е, меко казано, проблематично, както отбелязват и специалисти в областта на невробиологията в отворено писмо от същата година. Все пак с развитието на методи за инкубация на сънища, както и на технологии като Neuralink (които може и да са напълно неоперативни), желанието да се извлече печалба от малкото останало неприкосновено в нашия съзнателен и несъзнателен живот само ще расте. Във всичко това обаче няма непременно нещо ново. През 50-те хората са се страхували, че пословичният 25-и кадър може директно и незабележимо да влияе на тяхното несъзнавано, формирайки същностни желания и копнежи. Днес приписваме подобни качества на всевиждащия и всечуващ „алгоритъм“, който сякаш винаги знае какво тъкмо сме си помислили да потърсим или купим.

В този ред на мисли усещането, че (по думите на Шекспир) „животът е само сън“, изложен на чужди и неясни сили, най-вероятно свидетелства за устойчив човешки страх, който най-често се прикрепва към новото и непознатото (в лицето на технологиите). В действителност може би границата между ониричното и ежедневното е наистина много по-тънка, отколкото предполагаме, но както ни показва новият филм на Кристофър Боргли, това не означава, че някой (било то компания или алгоритъм) тайно насочва нашите желания. По-скоро истински страшното е, че всеки е отговорен за това, което иска, дори и да не го осъзнава. Поне това ни демонстрира случаят на Пол Матюс (Никълъс Кейдж) в „Като насън“.

Безцветният персонаж на Боргли е пример за човек, който успешно е репресирал дребнавите си желания и страсти, за да има стабилен живот, изпълнен с прозаични радости и незначителни нещастия. Когато обаче Пол започва да се появява в сънищата на хора от цял свят по необяснима причина (сюжетна нишка, вдъхновена от случая с „Този мъж“), неговите тривиални неудовлетворености и смешни амбиции изведнъж придобиват неочаквано значение, хиперболизирани от вниманието на спящата му публика. Той бързо става безкрайно известен и въпреки че е щастливо женен, с две дъщери и удобна университетска работа, незаслужената слава открива пред него неочаквани хоризонти. Пол, явно дълги години страдащ от комплекс за малоценност, започва напоително да дава многобройни интервюта и да се хвали публично, че е „специален“, въпреки предупрежденията на жена си Джанет, че подобна ирационална популярност има висока цена.

Той обаче игнорира своята Касандра и макар да е оплешивяващ мъж на средна възраст, изигран майсторски от Кейдж така, че косвено да си проличи колко е жалък и неискрен, преподавателят по биология се събужда като истинска звезда, получава предложение да стане рекламно лице на „Спрайт“ и дори се превръща в желан обект за онези, които го сънуват в еротичен контекст. И въпреки че Пол отказва да се „продаде“ на компанията за газирани напитки, това не го спира да се възползва от интереса на маркетолозите, за да се опита да издаде своята (все още ненаписана) научна книга за мрежовидния интелект на мравките (хумористично кръстен antelligence). Още повече мъжът при първа възможност се опитва да преспи със страстна своя почитателка въпреки статута си на прогресивен любящ съпруг, взел фамилното име на жена си. За жалост обаче, фантазиите на Пол и на младата му фенка брутално се разминават с реалността и това сексуално разочарование толкова афектира неговото несъзнавано, че той започва да се явява в сънищата на хората като сериен убиец и садист, заради което бива „канселиран“ и обявен за обществен враг номер едно (освен във Франция, където явно хората са омагьосани от макабрените нощни изпълнения на новия Фреди Кругър).

Въпреки че това е едва третият филм на Боргли, младият режисьор за пореден път разкрива с болезнена точност и сатиричен апломб окаяното психологическо състояние на съвременния субект. Персонажите на норвежеца последователно страдат от факта, че са незначителни на фона на глобалния свят, в който живеем. Вместо обаче да се обърнат интроспективно навътре в търсене на мир и утеха, че макар и банални, животът им има някаква стойност сам по себе си, те винаги търсят бързи начини да станат известни, защото в епохата на социалните мрежи и „мравешкия интелект“, ако си със слаба психика и не си видим, коментиран и лайкван, може да започнеш да се чудиш дали изобщо съществуваш. В този дух комикът Амир Асгарнеят, който играе главната роля в „ДРИБ“ (полудокументалния дебют на Боргли), казва в интервю, че „боли повече да не си известен“, когато го питат защо прави популярни видеа, в които бива бит от непознати на публични места. Оказва се, че клипчетата са инсценирани със сатирична цел, но както показва режисьорът, жаждата на пърформънс артиста за внимание и успехи е съвсем реална. В „Болно момиче“ пък (вторият филм на Боргли) Сигне, нарцистичната главна героиня, плаща със здравето си цената на публичната видимост – развива синдром на Мюнхаузен и намира начин непрестанно да страда от екзотични медицински състояния, за да стане известна през статута си на жертва и съжалението на хората.

С други думи, всички образи на норвежеца са безцеремонно отблъскващи, а темите, които разглежда – актуални, но не по-малко нелицеприятни (особено ако зрителят схване, че язвителният поглед на режисьора е може би насочен към него самия). За щастие обаче, Боргли винаги съумява да преобърне и синтезира цинизма и мизантропията си в крайно достъпни и искрено забавни кинематографични форми. Същевременно в „Като насън“ някои от по-грубите черти на почерка му са се изгубили в превода, защото филмът, изглежда, е минал през естетическата цедка на А24 и съответно стои на екрана като поредния излъскан жанров меланж на компанията. Продукцията е калкулирана, стегната и умерено странна – точно толкова, колкото случайно да не престъпи границите на артхаус мейнстрийма, над който студиото привидно има монопол (въпреки дейността на техни конкуренти като Neon например). Надявам се обаче, че „Като насън“ е изключение и че в следващите си проекти Боргли ще продължи смело и неподправено да сондира екзистенциалните дъна, които човек е готов да покори, когато се самоубеди, че сънищата, от които са изтъкани социалните мрежи, са по-важни от и бездруго редуцираната реалност, до която всеки от нас се докосва в своето ежедневие, независимо колко банално или привидно безсмислено е то. И въпреки че норвежецът песимистично показва (опирайки се на Юнг), че най-вероятно мечтите и желанията на колектива неизменно ни формират, на финала на филма се появява и надеждата, че ако си с хората, които обичаш, може и да спре да има значение (поне за миг) дали сънуваш, или не.