Група мъже с тягостно изражение на лицата следят екрана на телевизора, където се играе пореден мач между „Ливърпул“ и „Манчестър Юнайтед“. Пият и пушат по масите, но не запяват, както сме свикнали да го правят в грузинските филми. Защото всички са заложили пари за резултата, някои твърде много.

В последния си филм Леван Когуашвили търси обратите във всеки епизод, във всеки герой, за да разкаже своята история. Така съвременна, позната, но същевременно обраснала с толкова кино от стари времена. „Брайтън 4“ (предложението на Грузия за чуждестранен „Оскар“ миналата година) създава свой образ на Брайтън, квартал на Ню Йорк, познат ни от толкова много филми и наричан Малката Одеса. За режисьора, живял там и направил няколко документални филма за емигрантите от бившия СССР, локацията е възможност да насити историята си с автентични улични кадри на обитателите на квартала.

За нас, българите, този филм носи аромата и на предишната творба на режисьора, така харесана тук – „Срещи на сляпо“. Там двойка грузинци си правеха срещи с непознати, може би само и само да изкарат няколко часа на морето и попият и попеят, нищо че една от кандидатките се оказа буквално сляпа. Филмът класика „Не тъгувай“ роди цяла култура на подражание и преклонение у нас, а „Покаяние“ също ознаменува своя възвишен кинобунт с прожекции в България, в които се е влизало с лакти.

Така че за нас стои като плътна канава и основа източната кинокултура, заложена дори и в биографиите на актьорите из филма. Ролята на младата рускиня се играе от Надя Михалкова, вече докоснала се до оскара с „Изпепелени от слънцето“ на баща си Никита Михалков. Кахи Кавсадзе, тук като досадния певец, нощем портиер, е Абдула от още един легендарен филм – „Бялото слънце на пустинята“, със знакова роля и в „Покаяние“.

„Брайтън 4“, така закърмен с киноасоциации, не взе „Оскар“, но получи доста награди в чужбина, на своя земя, пък и на наша. Наградата за сценарий от „Трибека“ е особено ценна. А положителните, но неадекватни отзиви в чуждестранната преса ни внушават, че познавайки донякъде грузинското кино, сме по-подготвени да се насладим и на този филм с проста история и някак потапяща в чувствата меланхолия.

Главният герой е бивш борец и напук на изброените знакови актьори, спечелили доверието на Когуашвили, е изигран не от професионален актьор, а от спортист. Бивш шампион по борба, какъвто е и във филма.

Обран, сдържан и мълчалив, той ще помогне на брат си, загубил пари и апартамент, без да го гълчи, ще направи масаж на краката на жена си, която се залежава заради счупена ръка, и ще отиде в Брайтън, за да подкрепи сина си. Там ще попадне в нещо като вавилонска кула на бившия СССР. В хостела има всякакви народности, живеят мизерно, дружно и… пеят и пият заедно нощем. Те са музиканти и художници по същество и призвание, но портиери, хамали или нещо подобно по препитание.

Филмът ще прескача от комедия, екшън и трагедия като по ноти по онзи знаменателен грузински начин, който познаваме от най-хубавите им филми. Всеки играе своята житейска роля като робот до време - било баща, син, жена, мутра, покерджия. Но идва моментът, когато тривиалните маски падат, под злото и обикновеното изплува онова нехайство към извивките на съдбата и злата участ, което ражда радост и песен като по команда. Дефилира онова надмощие на човека над ежедневието, което го прави красив, силен, мъжествен и неподобим.

„Междинните“ езици, които групата квартиранти ползва, са руски и английски - и двата тромави и използвани като за камуфлаж. Синът, разбира се, не следва медицина, прави други неща и бащата ще трябва да го спасява безмълвно, както той може. Това ще завърти удивително филма към началото му и ще му сложи някаква иронична, но вярна житейски рамка. Трагичното би трябвало да е толкова естествено, колкото и комичното.

Има отвличане, двубои, комар, любов, която се преструва на платена, и какво ли не още. Но всичко се оказва някак по-дълбоко, отколкото изглежда на пръв поглед.

А Брайтън е така сив, мокър и мръсноляв, както и Тбилиси в първите кадри на филма. Оператор на тези съвсем не апатични импресии в сиво-бяло е Федон Папамайкъл, легендарно име в киното. Също прекосило нации и държави, за да се установи с повече от 40 филма в Щатите като един от майсторите на камерата, роден в Гърция и учил в Мюнхен. Още една тухла от вавилонската кула на този филм.

„Брайтън 4“ има българско участие като копродуценти от страна на „АРТ Фест“. Успява да ни респектира въпреки някои протяжни ауфтактове в историята. Ако смяната на комично и трагично беше по-органична и естествена, вероятно щеше да е по-въздействен. Поначало историята е добре замислена, но нещо е сбъркано в начина и ритъма на разказването ѝ. Образите на чешитите от хостела са малко трупнати, леко натруфени, дори неправдоподобни и някои с твърде сантиментални мотиви.

Преносът на чужда култура зад граници, ашладисването ѝ и припознаването като своя е трудна работа. Особено ако, както става дума тук, опитът е да се пренесе най-ценното – достойнството, погледът към живота, отношението към житейския крах и смъртта, радостта от песента и питието. Чудновато или не, чуждестранният „Оскар“ в онази година спечели именно филм от подобна кръвна група – „Още по едно“. Там пиенето и танцуването също изключваха тъгуването, но пък включваха празнуването.