Имах един доста дълъг период, в който ми беше нужно съвсем малко, за да харесам филм за писател. Всъщност изобщо не ми трябваха други качества — дай ми главен герой, дето драска там нещо, и съм готов. От “Да намериш Форестър” и “Адаптация” през “Силвия”, “Айрис” и “Мис Потър”, та до оная издухана драма “Да започнеш късно вечерта” — всичките ме вълнуваха, а някои са ми любими и до днес. Така че каквото и да ви кажа за “Златни времена”, не ми вярвайте.
Сяо Хун е една от малкото китайски писателки през първата половина на XX век, сравнително популярна, но често пренебрегвана от официалната история, защото произведенията ѝ не се вписват в никое от актуалните по това време течения.
След като изгледах филма, хванах едни “Избрани съчинения”, прочетох няколко мемоарни есета (много вървежен жанр в Китай) и “Поле на живот и смърт” — впечатляващо хладна, жестока и пестелива повест, в която бегло се преплитат житейските линии на десетина жители в едно село, без да са обединени от общ сюжет. Сходно безсюжетна е и стратегията на “Златни времена”, с единствената разлика, че обединяващият елемент в повестта е мястото (кръстосвано от различни герои), а във филма — героинята (кръстосваща различни места). И на двете обаче е присъща откъслечност на сцените, които не обслужват цялостно логическо намерение, а по-скоро целят да натрупат непълна (винаги непълна) емоционална представа.
Животът на Сяо Хун е представен от хонгконгската режисьорка Ан Хуи в цялата му разнопосочност. Няма завръзка, кулминация, завръзка, а само множество свързани или несвързани детайли, които не са задължително обвързани с тогавашните макросъбития. Съвсем за кратко виждаме Сяо Хун като дете, заедно с дядо ѝ (но така и не виждаме родителите); следва бягство от консервативното ѝ семейство (споменава се, че баща ѝ е уволнен от учителската си длъжност заради неспособността да възпита правилно собствената си дъщеря); нежелана бременност от нежелан жених; дълги мразовити дни на безделие, глад, сиромашия и писане в северния град Харбин заедно с партньора ѝ Сяо Дзюн, също писател; преместване на юг и многобройни срещи с други писатели — Лу Сюн, Ху Фън, Дин Лин; кратко преместване в Япония; раздяла със Сяо Дзюн; ново преместване, нова любов, нова бременност (пак от бившия любовник) и много война.
Не знам дали дължината на филма от три часа е оправдана, особено при положение че животът на Сяо Хун е кратък (1911—1942), но опитът този образ да бъде събран и конструиран ми се стори интересен в няколко отношения.
По всяка вероятност една от основните причини за безсюжетността е, че историята е снадена изцяло от кратките автобиографични очерци на Сяо Хун и интервюта с нейни познати — и двата източника дават само епизодична информация, без възможност за пълен поглед върху житейския път. И може би точно това е плюсът на филма — случайно или умишлено той се изплъзва от капана на праволинейния сюжет и показва живот, който не върви по една ясна пътека. Макар че голямата любов между Сяо Хун и Сяо Дзюн е носеща, тя съвсем не е представена по типично холивудския начин (в крайна сметка тази любов приключва и бива заместена от нова) и не тя оправдава разказването или поне не само тя.
Друго интересно решение на Ан Хуи е да натрапи на зрителя съзнанието за фабрикация на историята. Почти всеки епизод е предшестван от фикционално интервю с познати на Сяо Хун (изиграни от актьори), които очертават (колебливо и разпокъсано) моменти от живота ѝ. Често някои от героите във филма направо изскачат от игралната сцена, поглеждат камерата и заговарят директно на зрителя. Относителността на тази реконструкция по спомени е доведена до крайност, когато, вместо да избере коя от трите версии за раздялата на Сяо Хун и Сяо Дзюн да постави във филма, Ан Хуи решава да заснеме и покаже и трите, колкото и несъвместими и взаимоотричащи се да са те.
Две неща във филма бяха лично удоволствие: Тан Уей (от “Похот, внимание”) в ролята на Сяо Хун и атмосферата, към която видимо е подходено с много грижа — улиците, сградите, надписите, храната, дрехите — белязани не само с почерка на времето, но и на мястото. Нямам представа, разбира се, доколко достоверно е всичко това, но най-важното за мен е, че сцените са като истинско пътешествие в чужди земи.
Мисля, че първата глупава генерализация, която си направих за китайската литература, беше, че тя е скучновата, но блага и честна. Ако не заради всичко изредено по-горе, “Златни времена” заслужи уважението ми, защото е честен разказ — режисьорката е искала да покаже живота на обекта си, да експлоатира киното, за да създаде истински образ, а не да експлоатира образа, за да създаде хубавичък филм.
