„Зенит” на хърватският режисьор Далибор Матанич е трилогия за смъртта, любовта и омразата. Смъртта в нея е нещо обичайно, любовта – нещо срамно, непозволено и наказуемо, ненавистта - задължителна. Така е и в самото начало на една етническа братоубийствена война, така е и след като тя свърши. Не се променя почти нищо и когато са минали години, дори повече от двадесет.
За да разиграе универсалния си сюжет, Матанич го разполага край едно красиво езеро между две забутани селища на Балканите. В началото на войната хората все още се събират, пеят, танцуват, свирят, а омразата и смъртта като някакво неведомо присъствие сякаш оглеждат и избират една по една жертвите си. В пасторалната картина двамата млади влюбени планират бягството си, но дъхът на идещата война се усеща дори в наивната им радост от всеки миг заедно, полъха на вятъра и детинските шеги на фона на универсалното сякаш зло, което все още изчаква своето време. Единствено набързо преминаващите няколко униформени, тежките разменени погледи, внушават, че влюбените са от различни вери и етноси и дори самото предчувствие за смърт ги подготвя за жертви.
Предиханието на войната се долавя и по застиналата красота на природата, нервните и неспокойни хора, които се обсипват с упреци и заплахи, роднините, които вече се намесват в разделението и трагедията и са готови да играят своята най-зловеща традиционна роля, взимайки страна. И тогава първият изстрел от войната взима своята жертва. Невинни няма, но първата жертва ще бъде от най-малко виновните, вероятно и от най-смелите. Това е прологът на войната. Оттук нататък ще умират и страхливците.
Втората история, разказана във филма, вече не е от 1991, началото на войната в бивша Югославия, а в края й. Хората се връщат несмело по родните си места, къщите зеят опустошени, всяко семейство е платило кръвния си данък и дори да се опита да започне наново, взаимно пролятата кръв го парализира. Плажът край езерото е пуст и дори кръчмата, това сакрално за Балканите място, не работи и е разрушена. Един от малкото останали живи мъже се опитва да я ремонтира, както и да помогне на майка и дъщеря да възстановят своята. Любовта отново е неуместна, но не и сексът, той е вече по-приемлив. Омразата обаче е неутолима и надделява дори над най-благородните и изпълнени с доброта жестове.
В някакви простички взаимоотношения между трима души (майката, дъщерята и майстора), на фона на опустошението наоколо, режисьорът изследва бавното завръщане на секса, но не и на любовта - като мерило за най-голямото опустошение, което войната може да причини. Дори ремонтираната къща и кръчма не могат да върнат нормалния живот.
В тази новела героинята, младата дъщеря, със садистично упоение се оставя на своя гняв и омраза. И завръщането й към живота чрез един спонтанен, но предизвикан секс, служи само за прикритие на неизлечимото й душевно състояние. Докато майка й може да прости убийството на сина си, дъщерята сякаш предпочита да витае в състоянието си на законна враждебност и единствено фактът, че не може да прости я държи някак жива.
В третата история, вече в наши дни, животът из тези някога китни места се е върнал под формата на безкрайно дивашко парти с дрога, много алкохол, млади разтурени жени и мъже. Околността се е оживила, отнякъде са изпълзели желания за смели радости и усещания, животът кипи и кънти с пълна бездушна сила. Млада разпалена тумба се нахвърля върху удоволствията, както ги разбира, но отново някаква рана странно зее и причинява всеобщо неудобство – веселието е привидно. А героят, който единствен не се весели достатъчно и явно не е идвал отдавна по родните си места, има да оправя стари истории, вини и травми.
Напрежението и в тази новела виси, то настъпва срещу героите и ги кара да постъпват нечовешки, нелогично или някак механично. Любовта вече е срамно минало, нещо, от което си се отказал, в третата новела то е свързано дори с раждането на дете. Оказва се, че в трудни времена в любовта могат да се месят всички – родители, политика, национални чувства, общността. Тя е работа на всички, а сексът дори вече не е нейно прикритие и почти няма нищо общо с нея. Това, което има да се прощава, е неизмеримо по обем, то постоянно набъбва и се увеличава, а любовта мъждука, слива се с фона на омразата, незабравата, непростимите неща, в които има вече примес на кръв, смърт и пълно нравствено отчаяние. Дори когато го има детето, разводът, напускането, неразбирателството са с тежестта на присъда на времето.
Матанич смело борави с времето, обвързва го в някакво триединство с място и герои. Основно те са двама, мъж и жена. И за да подсили въздействието на триактовата си драма, използва едни и същи актьори – млад мъж с перчем на казак и неспокойна, привлекателна млада жена, които редят съдбата си под натиска на всички наоколо, под пресата на историческите събития, политическите манипулации и желанието за пълна забрава или пък жесток реванш. А опитът всичко да започне някак наново, начисто или поне наяве, наживо, е изпълнен с нежелание и страх. Актьорите са изключително естествени, особено младата Тихана Лазович – ту изнервена, ту изнежена, ту смела и противна. В последната история – и непрощаваща.
Накрая на филма в съзнанието остава водата, отразените в нея деформирани дървета, както и припламващото в различен цвят и сезон небе. И хората, също деформирани, изопачени и осакатени от собствената си трагедия, съдбите си, непригодността или непримиримостта си, грешките и последствията, застанали срещу озъбените счупени прозорци на къщите си, в които вече отдавна не свети залезът и изгревът.
Режисьорът-сценарист, за да разкаже своите истории, е разполагал с един увеселителен парк край водата, малко читави и съборени къщи и един селски път, който извива като туристическа пътека към близкия хълм. Без да указва вини, вниквайки сякаш до дъно в закономерните случайности на събитията в една неразшифрована още война, той реди своя пъзел на света скромно и настъпателно, но някак безкомпромисно.
„Зенит” значи и апогей, с други думи тогава човекът е пред падането си от най-високо, защото след апогея следва друго, нещо като бездна. Любовта може да бъде най-силна, чувствата – върховни, страданията – извисяващи, но логиката на живота и днешните войни сякаш не е такава, любовта е безпомощна и някак жалка.
Както и да се погледне на темата за войната, тя е неизчерпаема, особено когато се свърже с любовта, предателството и срама. Този филм е интересен, аскетичен и своеволен арбитраж между човека и неговото житейско поведение в най-трудни и объркани времена. Когато любовта не се ожесточава от трудностите, а или умира, или се омърсява.
И все пак „Зенит” ни предлага един музикант, който от безсилие вдига не пушката,а тръбата, един майстор, който в отчаяние гради кръчма и къща на враговете си, и една жена – от най-интересните попадения на филма, която е жертва и палач на собствените си чувства. И даже има еднакво право на това.
Филмът на Далибор Матанич се радва на очевидно ценни награди (като тази на журито в програма „Особен поглед” в Кан), но удоволствието, което доставя е уединено, скромно и деликатно.