Студ (2017) на литовския режисьор Шарунас Бартас е поетичен road-movie за войната, в ипостаса й на "зона" на колективна екзистенциална криза – радикално, трансгресивно и почти метафизично пространство, в което човек може да изгуби живота си, но за сметка на това да открие неговия смисъл. По това лентата се родее както с Фландрия на Брюно Дюмон, така и с "военните филми" на Тарковски - Иваново детство и Огледало. Бартас, също като Сокуров дължи страшно много за формирането на собствената си кинопоетика на последния (особено в по-ранните си филми – Къщата, Три дни, Коридорът, Няколко от нас…), като от друга страна се родее и с автори от типа на Леос Каракс, Клер Дени и Педро Коща. Същите са широко известни от няколко десетилетия насам като запазена марка за собствен съвременен авторски медиативно опоетизиран почерк и стил. Починалата през 2011 г. (вероятно - самоубийство) и страдаща от депресия съпруга на Бартас – Екатерина Голубева се снима нерядко именно в техните филми, а самият литовец се появява на екрана заедно с нея в Pola X на Каракс в самия край на миналото столетие. В Студ харизмата и присъствието на Голубева са цитирани от Ванеса Паради, която отдавна е скъсала с нимфетското си излъчване от началото на своята артистична и певческа кариера и разпръсква от екрана една доста специфична пост-декадентска, болезнена еротика и красота.
Героите на Бартас са момче и момиче, литовци, които се нагърбват със задачата да излязат от уредения, спокоен, пастелен и камерен свят на своята прибалтийска родина, за да закарат камион с хуманитарна помощ за украинската армия бореща се с проруските сепаратисти в Донбас. Между двамата има неизяснена любовна интрига, по-скоро "платонично дълбока" и субтилна, отколкото резултираща в някакъв по-особен бароков сексуален ексцес. Литовският режисьор ги снима като съвременните Адам и Ева тръгнали на "пътешествие до края на нощта". Момчето подава на момичето червена ябълка и то я отхапва в кабината на камиона, но след това грехопадението й не е с него, а с възрастен полски журналист, отседнал, за да отразява войната в Украйна, в скъп киевски хотел.
"Нямам семейство, нямам бъдеще, нямам нищо, какво друго ми остава, освен да пия" казва младата героиня на Бартас по пътя си към фронтовата линия. Такава е визията на литовеца за "уморена Европа", намираща се перманентно в състояние на културно пресищане съчетано с духовна криза. Това е мотивът на младите европейци да искат да видят с очите си войната – независимо, дали последната се води в Сирия, Африка или Украйна. Пътуването им към нея е пътешествие за намиране на смисъла. Те са изтощени от безсмислието на уредения си, изхабен, минаващ като на забавен каданс по хоризонтала живот и търсят риска, опасността и само-унищожението, за да го разрушат и излязат поне за сравнително кратък момент от задушаващите му правила и закономерности.
Възрастните западни журналисти, на които попадат момчето и момичето в Киев, живеят без илюзии за екзистенциалната празнота, в която съществуват по инерция. Героинята на Ванеса Паради казва, че по парадоксален начин не вярва в любовта, но единствената й надежда е свързана с възможността тя все пак да съществува и да не е временното състояние на заедност на хората с тези, с които са обречени в течението на живота си да се разделят. След секса си с "литовската Ева" застаряващият полски журналист (в ролята снималият и с Кешловски, Зануси и Вайда – Анджей Хира) избухва в сълзи – класически знаково хиперболизиран пример за post-coital tristesse. Той реагира по подобен начин, защото осъзнава до болка невъзможността на любовта, на това хората да се намират в нейното "вечно, райско състояние" в грехопадналия свят на постмодерната цивилизация, царството на пост-истината, хибридните войни и консуматорското отчуждение, стремящо се да запълни собствената си дълбина и изначална празнота с борба за екологични, хуманитарни и обществено значими каузи.
Младите герои на Бартас завършват своето пътуване с катарзиса на смъртта. Само тя ги прави свободни, ако се осмелим да перифразираме популярния слоган, висящ на железните врати на концлагера Аушвиц. Момчето е улучено от сепаратистки куршуми и белият сняг под него се напоява с кръв, която се превръща в единственият контрапункт на студа във филма. Камерата на Бартас се отдалечава все по-нагоре и безжизненото тяло на младежа от височината на птичи поглед се слива неразличимо с околния пейзаж - студеният софистициран свят на човешкото отчуждение и страдание. Литовският режисьор показва по екстремно лиричен начин, че единствената истина, единственото безкрайно пространство на любовта може да бъде отвъд. А пътят ни към него води до смъртта и възкресението.
"Ние не сме дошли да умираме, а сме дошли да убиваме за страната си" – казва един от командирите на украинската армия. Тези, които "не искат да умират" се превръщат в неумолимо оръжие за мултиплицирането на света на болката, студенината и не-любовта. Питателно убежище за същите са модерния национализъм, липсата на емпатия към другия, демонизирането на културните и националните "врагове" и страха от това да бъдеш отворен към динамиката на глобализиращия се и променящ се свят, който се превръща все повече в пространство на среща, която може да доведе както до война, така и до мир и диалог.
Студ е показан в една от паралелните програми на миналогодишния кинофестивал в Кан – "Петнадесетдневката на режисьорите" и бива изпратен от публиката със ставане на крака, викове "браво" и дълги овации. Това може да се обясни с опитно и майсторски намерения баланс между киноразказа за актуална, злободневна тема - войната в Украйна и оттласкването от него в името на рефлексията върху личния свят и катарзиса на героите. Публичното възхищение от новата творба на Шарунас Бартас за съжаление, обаче трае само до есента на 2017 г., когато той попълва списъка на европейските "арт режисьори" (заедно с Жан-Клод Брисо, обвиненият от Бьорк - Ларс фон Триер и т.н.) "пострадали", макар и по по-косвен начин, от холивудската кампания срещу сексуалното насилие в съвременната киноиндустрия. Литовецът е обвинен в сексуални посегателства последователно от своя актриса и от художничката на един от неговите филми. Ситуацията ескалира дотам, че дори документалната лента посветена на живота и творчеството на починалата му съпруга Екатерина Голубева наскоро бе свалена от програмата на един кинофестивал, защото в самото й начало Бартас се появява на екран и разказва спомени за нея.
След първоначалния си топъл прием в Кан, Студ постепенно бива обявен за едва ли не най-лошият филм на Бартас досега и упрекван в неубедителност, схематичност, анемична липса на емоционална зрялост и т.н. Съответно критиците както в Русия, така и в самата Украйна, също в по-голямата си част го разгромяват, което освен всичко останало, поне отчасти, според мен, се дължи и на факта, че литовецът не взема категорично политически страна във филма си по отношение на правотата на едната или другата от воюващите страни, като напротив – по категоричен начин се отблъсква и от лесните патриотарски клишета за войната, и от всички всякакви опити тя да бъде опоетизирана в някаква по-положително-георична светлина. За сметка на това за първи път попадам на филм, в който по толкова експресивен начин да са снимани очите на героите – те буквално живеят свой собствен свят извън границите на лицата им, свят биещ в ритъма на тяхното сърце. И всъщност точно в това се крие едно от най-големите естетически достойнства на творбата.
You`re promised a touch / It`s growing colder and colder – пее в готик хита си Colder and Colder Сара Нокс и въпросната песен абсолютно точно изобразява пътуването към края, смъртта и без-смъртието на Адам и Ева от малката прибалтийска република. Още на границата те се оказват изгубени – GPS-ът не им върши работа, нямат възможност да правят любов (освен в стилистиката на умозрителната еротика на кинолюбовниците на Годар и Рене), защото си лягат с други хора или преспиват на съмнителни места, и всъщност им остава единствено да изчезнат безследно и да напуснат света на зимата. Шарунас Бартас показва, че всяко истинско пътуване е единствено в самите нас и дори предтекстът за него да е хуманитарна или социална кауза, крайната му цел е винаги - отвъд.
