Дебютът на Корали Фаржеа „Реванш“ има една голяма награда – за най-добър художествен филм от фестивала на ъндърграунд киното в Калгари. Преди пет години това изглеждаше логичният максимум пред жанров филм за хубава млада жена, която, полугола насред агресивния свят, облива със своя и чужда кръв екрана в нещо като пътешествие към спасението. Но след като през 2021 г. може би най-престижното отличие на света – „Златната палма“ – отиде у „Титан“, друг ярко заснет филм на френска режисьорка за оскъдно облечена млада жена в стръвна битка със средата, „Реванш“ вече ми изглежда несправедливо пренебрегнат от историята, защото, макар и да е някак сходен с „Титан“, той многократно го превъзхожда като съдържание, стил и способност да общува. Там, където смисълът на „Титан“ се разпада и разчита на доброволния труд на публиката за попълването на дупките, „Реванш“ води напред със завидна последователност. Там, където „Титан“ с наперен вид трупа баналности и не знае с какво да обезпечи постоянната наеженост на основния си персонаж, „Реванш“ яхва предвидимостта на жанра си и нашите очаквания и хитроумно ги разиграва, докато зарежда своята героиня със свръхестествена издържливост. „Титан“ се мъчи да ни залъже с изсмукани от пръстите преображения и смени на курса, „Реванш“ ни намига, докато прекрачва в пълната невероятност със самочувствието на опитен фокусник.

Заглавието на оригинала е Revenge, неслучайно „американско“. Вместо с „мъст“ или „разплата“ обаче аз също неслучайно искам да го преведа с френското „реванш“ в смисъла на „втора среща, мач, игра, в която победеният ще се стреми към възмездие“. Главната героиня, изпълнена неистово от Матилда Луц, понася жесток удар, но единственото ѝ желание е да се махне, не да си връща – старозаветната постановка „око за око“ е отхвърлена от самото начало. „Съперниците“ ѝ обаче я поставят в безизходица и тя е принудена на „втора среща“ – в игра, в която загубата е равна на смърт, единственият ѝ избор е да се бори за победа. Никога – от дълбоко развълнувалия ме преди десетилетия „Стреляй!“ на Саура до по-скоро отегчителния „Момиче с потенциал“ неотдавна – не бях попадала на rape-and-revenge филм, който вместо да превърне тъжната жертва в гневна жертва, я вади изцяло от позицията на марионетка (на съдбата, на злото или на собствената си неовладяна реакция) и ѝ връчва юздите на повествованието. „Реванш“ е първият. И не само прави героинята си повече разказвач, отколкото разказвана, но и я облекчава от отговорността да желае задаващото се насилие. То остава изцяло на сметката на „противниковия отбор“.

„Реванш“ започва подобно на „Ваканция“ на Изабела Екльоф – хубаво момиче от Първия свят пристига с хеликоптер в шикозна вила насред нищото. То е тайната любовница на два пъти по-възрастен самец – богат, напомпан във фитнеса и самоуверен по начина, по който са уверени свикналите на безнаказаност (Кевин Янсенс, безкрайно различен от централната си роля в белгийския „Патрик“, за който сме говорили). Момичето е клише от русата си коса и дългите крака до бонбонените дрешки, танцувалните движения и името Джен. И е толкова убедено в привлекателността си като власт и щит, че е направо болезнено да присъстваме на момента, в който губи тази си убеденост – скоро след като във вилата се появяват двама приятели на любовника ѝ, дошли да пострелят из околностите. В този екшън, в три четвърти от който върви битка за живот, най-плашеща всъщност е сцената с лицето на Джен, докато осъзнава, че от трофей е станала счупена играчка; че не тя решава; че е обречена. Нахлуването на нейната уязвимост е брутално изживяване.

„Реванш“ е жанров филм, така че още от плаката и трейлъра знаем приблизително кои са точки А и Я в сюжета му. Интересното е откъде и как минава Фаржеа, а още по-интересно е колко храбро го прави. Общо 14-те минути диалог са мъдро дозирани в началото. Мълчанието на героинята от един момент нататък не е типичното отнемане на думата от жената, а присъда над хората насреща ѝ – с тях няма какво да се говори. Тримата хищници (фалшивият принц, неприкритият злодей и безнравствената свиня, способна да мляска, докато слуша чуждите писъци) са различни и не съвсем едноизмерни, но убедително приравнени от онова, което тласка заедно във войни и немислими безобразия какви ли не личности: морална безгръбначност, хипертрофирало чувство за значимост, страх от загуба на статуса, инерция, нужда от глутница, обща вина. Музиката е епична, електронна, като заимствана от 70-те заедно с колорита на макаронен уестърн и психеделичното небе (и като казахме „психеделия“ – тук има и пейот, и bad trip, и ритуално дамгосване с... бирена кутия: филмът поддържа целенасочено абсурдно отношение към анатомията, физиологията и някои аспекти на здравия смисъл). Русата кукла с близалка от началото тича боса и гъвкава през пустинния пейзаж като в някакъв сбъркан „Забриски пойнт“ и кадър след кадър потъмнява от пот, кръв, прах и сажди, докато накрая вече е буквално тъмнолика и тъмнокоса амазонка с автомат (и тази външност – привидна колкото първата).

Раните са много, червеното на екранната кръв крещи, а физическото насилие е като в „Затоичи“ на Такеши Китано – пресилено до неправдоподобност и поносимо именно поради това. Авторката казва, че се е вдъхновявала от южнокорейски филми като „Олдбой“ и „Видях дявола“, където „кървавите сцени са толкова крайни, че стават абсурдно-поетични“. И добавя, че Джен вижда като персонаж от типа на Рамбо и Лудия Макс, а за по-фина настройка е гледала с целия си екип „Дуел“ на Спилбърг, „Избавление“ на Бурман, „Нещото“ на Карпентър и „Убий Бил“ на Тарантино. А защо Джен е полугола през целия филм, не я ли деформират алчните погледи на публиката? „Исках нейното тяло да е в центъра на историята от началото до края. Затова за мен беше важно то да не е покрито във втората част. Не исках да внушавам идеята, че тя ще стане по-силна, понеже си е сложила дрехите“, обяснява Фаржеа.

„Реванш“ има две добре откроени части: кратко бавно начало и дълго трескаво продължение. В първата героинята иска да бъде забелязана, във втората дава мило и драго за обратното. Първата е реалистична и автентично страшна, макар в нея конфликтът все още да се заражда. Втората, след символичната смърт и „възкръсването“ на Джен, е стилизирано видение, което, докато напада сетивата, щади дълбоките чувства и в което има място и за неприкрита ирония (вж. финалния двубой, воден на фона на идиотска телевизионна реклама... или мъжа в него – най-сетне и той гол, раним, нелеп). Струва ми се обаче, че вложеното от Фаржеа тук има скрит пласт: едва ли е случайно, че реалистичната част е тази, в която героинята е застрашена, а фантазийната – тази, в която тя застрашава.

„Защо ти трябваше да се дърпаш? – казва един от противниците на Джен в тази игра, в която тя има изглед да победи единствено чрез прехвърляне в чистата нереалност. – Вие, жените, все се дърпате...“ И все пак „Реванш“ не е филм за жените срещу мъжете, а за слабите срещу силните. За малкото срещу многото, кротките срещу наглите, обезправените срещу овластените, ощетените срещу привилегированите. Тоест един романтичен в същността си филм, който дава шанс на крехкото да се опази...

Една хубава вест за завършек: Мишел Азанависюс направи филм за зомбита и Матилда Луц е в главна роля. И една не точно хубава: филмът влезе в селекцията на „Сънданс“, но беше изтеглен от автора си, след като се реши фестивалът за втори път да протече онлайн поради пандемичната ситуация.