Този филм на японския режисьор Кийоши Куросава спечели наградата за режисура в Кан (“Особен поглед“ 2015) вероятно и заради това, че изненада всички почитатели и врагове на режисьора, някои неприятно.
Добре известен последовател на филмите на ужаси, майстор на познатите тръпки, постигани обаче и с непознати, но позволени средства (“Токийска соната“, „Пулс“ и др.), с „Пътуване до брега“ Куросава ознаменува нещо необичайно. Разказът за смъртта и семейните духове, които прииждат до нас, за да ги освободим най-после от претенциите си, смесва изтънчен лиризъм с удивителен реализъм.
Наистина е забележително как Куросава използва детайли от бита, оскъдни думи и преглътнати емоции, за да опише един свят от живи и мъртви, за който ни оставя да се досещаме, да налучкваме, да си представяме, водени обаче твърдо и деликатно от сигурната му ръка. Сякаш присъстваме на спиритически сеанс, въоръжени само с халка и конец и загасвана от някой шегобиец лампа, но можем да стигнем далеч, ако забравим дребнавото си любопитство и желанието си да изпитаме първичен страх.
Вероятно с този филм Куросава е разочаровал любителите на интензивен стрес и съспенс, които очакват само това от режисьора, но тези, които до момента не са го познавали, вероятно ще се окажат прелъстени. От умението му така делириумно да създава светове и да ги смесва, плътно и безплътно да внушава правила, които са всеобщи и за отвъдния, и за нашия свят, да избира за свои герои натоварени с важна мисия смъртници и живи хора, изпаднали в безпаметна летаргия и срамна инерция. И това всичкото хем да е любовна, хем някаква отрезвяваща история, която придава съвсем друго значение на любовта, верността, вината и смъртта.
Първата третина на филма е просто блестяща. Веднага влизаме като упоени в екзотично забавения ритъм на живот на самотна японка, загубила съпруга си преди три години. Депресирана, вяла, безмълвна, тя едва докарва деня си до момента, когато влиза в своята празна къща. Където остава сама и от лицето ѝ пада маската на овладяна сдържаност. Виждаме я смачкана, съсипана, почти умряла, докато един ден заварва в къщата си своя мъж. Той ѝ се подиграва за лошия почерк на молитвите, които всеки ден от 3 години пише, за да го върне. Сега той ще я отведе със себе си на едно неясно пътуване.
Тук има един великолепен детайл - като истинска съпруга тя постоянно го подсеща да събува обувките си, когато влиза в дома ѝ, както и плахо опипва почвата в леглото доколко той е нещо реално и истинско. Но тръгва с него покорно, без да получи нито един от отговорите, които иска.
Скоро ще се научи да различава отнесения, зает с нещо по-важно от всичко поглед на мъртвите, които живеят наоколо, всеки с някакъв резон и смисъл. В пътуването си семейната двойка среща хора, чийто живот продължава по инерция или ще се разпадне всеки момент. Някои от тях не знаят, че са мъртви, защото ги държи чувството за дълг, други не искат да напуснат живота само за да избегнат срещата със своите близки в другия свят. Има и такива като героинята, които мечтаят да се преселят на отвъдния бряг. Но съпругът, в някаква странна смес на обич и жлъч, ѝ показва доколко дори съществуването на един мъртъв човек може да е по-смислено от живеенето на един отчаян.
Нещата са флуидни, някак намекват за себе си и се стопяват в други смътни неща. Ако искаш да си ги обясниш, те изчезват и ти се изплъзват. Една стая или кухня може да кипи от живот и след миг да се превърне в руина. Емоциите са най-важни, но и те сякаш имат вложен в тях друг, още по-дълбок и странен смисъл, логиката не върши работа.
Съпругът пребивава с неимоверно усилие във всеки миг и сякаш вече е готов да се разпадне. Ту готви с любов и нежност, ту пръстите му престават да го слушат. А кротката съпруга изведнъж става наранена колкото от смъртта на съпруга си, толкова и защото той е имал любовница. Но срещата с любовницата така премества акцентите в отношенията и чувствата, че нервираната героиня озверява още повече от желание да се пресели при любимия си. Докато наборът от мъртъвци се увеличава, ужасът от тяхната смърт, свързана с престъпление или вина на близките им, нараства.
Във втората си част филмът малко губи темпо и новите персонажи не са толкова интригуващи. Но прозират все пак друг вид истории, последствия и причини и сякаш отношенията на основната семейна двойка отново придобиват различно значение, сблъскали се с новите истории на други мъртви. Може би дори съпругът не се е удавил, а самоубил - камерата се задоволява само с неподвижното му сковано лице и погледа на човек, който знае повече, отколкото казва или би могъл да обясни. И героинята не е разбирала какво ѝ се случва, всичко е минавало покрай нея неосъзнато, докато тя е тъгувала в някакво застопоряващо клише.
Срещата със смъртта се оказва една очна ставка с живота в неговата битова категоричност и пълна относителност в чувствата и емоциите. Животът е трупане на спомени, които не разбираш.
Филмът всъщност изобщо не проси нашите тълкувания, той е едно дискретно париране на опитите ни за изводи и обобщения. Прилича на туристическа разходка малко извън живота, в която с истински гид от отвъдното могат да бъдат забелязани някои съществени неща. Те се отделят сами, очертават се леко, като призрачни, но носят много повече послания от смъртта. Хората вече са двусмислени творения, ту живи, ту мъртви, но зад всеки от тях стоят бездънна драма, вина, надежди, ужас и желание за покой или неистов живот.
Актьорите в този филм са водени като по конец – почти безмълвни, сдържани, с поглед, премълчаване и овладени жестове ни казват много повече, отколкото с думи. Престъплението, любовта, неволната вина се смесват сякаш като в бездна или в балада.
А филмът е сниман скромно и усърдно. Лирично-поетичните моменти са толкова свенливи, но и мистичният ужас от неизказаните докрай думи или ужасяващите постъпки не взима превес. Ако разказаните пътем истории бяха по-равностойни, „Пътуване до брега“ би бил направо шедьовър.
Претръпнали от ужаси, престъпления, захаросани любовни и семейни филми, усещаме как сетивата ни се отпускат, а въображението пъпли по сюжета и го дописва, интерпретира, обогатява, сублимира. Очите ни потъват в тази семпла среда и атмосфера и следят съчувствено герои с истински, свои тайни и драми, така подобни на нашите. Сякаш и ние виждаме живота отстрани, почти с привилегията на мъртвите, които ни наблюдават.
