От скандинавското кино в най-добрите случаи човек може да очаква качествена, но далеч не саморазрушителна ирония, опоетизиран суров пейзаж и одухотворени герои. А всепроникващата като северно сияние депресия стои за фон като запазена марка.

Колкото и филми човек да е гледал, някои не ги забравя, особено великите антидепресанти скандинавско производство като норвежкия „Елинг“ или датския „Ябълките на Адам“ с Мадс Микелсен.

В избрания за откриването на втората Седмица на скандинавското кино в София „Оптимистките“ (норвежко-шведски документален филм) преломната възраст на героините е от 68 до 98 години. В малкото си норвежко градче те се занимават с волейбол, съвсем любителски и неамбициозно, без да бързат заникъде. Поне докато не си намерят достойни съперници иззад границата с Швеция  -  от мъжки пол, далеч по-напети и по-малко на брой, но подобни възрастово и като атлетичност.

Сред смях и закачки, самоирония и пределен оптимизъм на третата и четвърта възраст, основан единствено на шанса да си още жив и така нататък, преминава мачът. На него всеки от отбора носи на гърба си като номер своята почетна възраст – 84, 98, 89 и прочее. Човек може да си представи предварително всичко това, какъв вид хуманизъм и оптимизъм може да понесе, колко недебелашки шеги относно застаряването е готов да чуе, но всъщност получава много повече.

Филмът е изключително чистоплътен по отношение на своите герои. С маниашко чувство за етичност, такт и деликатност се вмъква в света на болнавите баби. Влиза в къщите им, посещава личния им лекар, заедно с тях следи тренировките и мачовете им, дори бележи тръпката на виното, която достига до пръстите на краката им, а те не потребяват често алкохол, зареждат се с нещо друго.

Една известна актриса бе предупредила, че „старостта не е за лигльовци“ – филмът показва това в най-апотеозната му и приглушено героична форма. Схванатите или приведени доземи дами играят волейбол на ниска мрежа с полуизмислени или старовремски правила, за нарушаването на които се глобяват с по 10 крони за дисциплина. Но накрая на тренировката не помнят кой трябва да бъде таксуван, колкото и да са протестирали по време на мача. Сядат да хапнат заедно – всяка с евтиния си гердан или скъпо огърлие, но задължително обкичена, всяка със своето меню според социалния си статус или възгледите за правилно и подходящо хранене, а после повечето се връщат в пустите си просторни домове, за да бъдат сами на воля.

Тези къщи са пълни с мебели, снимки, истории и празно, болеещо за човешко присъствие пространство. Всяка вещ врещи за миналото си, навява тъга и чувство за загуба, навира се в очите, но камерата ги подминава, само набелязвайки ги бегло, и се концентрира върху героините си. И тяхната трудно извоювана с годините самоувереност не от това кои са били, какво са постигнали, а от това, което все още могат да бъдат, знаейки и игнорирайки напълно миналото си.

Възрастните дами не дискутират болести, парични въпроси, здравната реформа, социалните програми и децата си, а това, което им се случва в момента. Достойнството и хуморът, с които обсъждат неумението си в играта, временните провали и падения, трудностите, които споделят само с камерата, изключват миналото изобщо и изцяло, както и близките.  Единственото, което ги интересува, е моментът – камерата следи как лицата им са извърнати нагоре-нагоре, все към топката, с живи, втренчени погледи. Следят топката и само възклицават, когато тя не ги слуша и се сърдят на себе си, но с мярка, без да изпадат в потрес от възможностите си. Идеята да се срещнат с друг подобен отбор, пада им се мъжки, ги кара само да усилят тренировките и да търсят скромно финансиране за пътни и нощни, с дозата хумор и разбиране за интересите на света около тях, насочен в други посоки, изминати вече от тях.

А иначе всяко ставане от вече празните от едната страна спални е сизифово свръхусилие, а упражненията и гимнастиките в благодарна самота или на показ в отбора, са победа над възрастта, болката и уреда, и най-вече времето.

Акварелният пейзаж наоколо е на тяхна страна и ситуира като архетипно състоянието им – спокойно и тихо езеро, убийствено ярка лятна зеленина. Прозирното небе озонира фитнес преживяванията им, неволно сякаш им придава някакъв космичен ефект. Камерата вездесъщо се любува на лицата на тези жени, особено на 3-4 от тях, класически вае блесналите им очи. Вибрира в кадър смелостта им и липсата на всякакво чувство за обида от живота, миналото, всичко сякаш предстои като негласно обещание и норма на смислено съществуване.

Някои от сбръчканите дами бъркат и не помнят възрастта си, други крият, че са болни от рак. Тази на 98 години се моли в новогодишната самотна нощ следващата година да й донесе нещо  хубаво. Не остава скрито от очите ни как някои са по-притеснени от другите и материално – това се вижда по шейните, стари и очукани, редом до новите и лъскави, по техните лекарства и по смехотворните процедури, които ползват, за да участват в кръговрата на здравните пътеки. Но всички те, забравени от света, вероятно и от собствените си деца, са все още почти на крака и приемат без озлобление или бунт всяко поражение на терена. Пораженията в живота са извън контекста. Единствената от тях, която е на бастун за сакралния мач с мъжете отвъд границата, не може да се справи, но заявява, че ще пътува дори като мажоретка, за да бъде на мача. Ритуалът трябва да бъде спазен, колкото и да е смехотворен или повод за ирония.  А единственото, от което друга се опасява, е амбицията за този мач да потуши забавата, удоволствието от играта. От смъртта никоя не се бои, защото настоящето е пълно с нови и трудни задачи.

Мачът протича очаквано и неочаквано, но не е финалът на филма.

Наново виждаме групата жени да се къпят, плуват, тренират, разхождат и разменят закачливи забележки, докато свърши денят и отново се приберат в самотните си къщи. Животът е делото на деня. И той е такъв, дори за бабата в преклонна възраст, която е принудена да се мести в по-стара и евтина къща, обградена с кашоните за пренос. Но не се оплаква и за миг, даже е благодарна, че не я юркат много с преместването на един живот от близо 90 години… Не се жали дори от столчетата на плота в новата кухня в по-старата къща, които са с високи крачета като на бар и краката на старците висят зловещо.

Човек се смее и просълзява, гледайки “Оптимистките“, без да е позволил дори за миг да бъркат в собствената му душа. Защото във филма е разказано най-вече чудото на живота, а не е дирен и обосноваван смисълът му. Даже вероятно филмът е повече за младите хора, неслучайно и обича да взима наградите на публиката по фестивалите. Единствените две млади жени, показани в крупен план във филмовата канава (волейболистка и тържествена певица от Швеция, която пее на закриването на турнира), изглеждат противоестествено като восъчни фигури с изпънатите си и лъскави лица. 

Режисьор, сценарист и оператор на филма е Гунхилд Магнор. Казват, че една от възрастните дами е нейна майка, но във филма не се усеща коя е точно – всички са снимани еднакво любвеобилно. В „Оптимистките“ Магнор демонстрира най-неотменното и фантастично качество на авторския филм. Не да си режисьор, оператор, сценарист, а филмът да е плод на едно общо хармонично усещане за света и героите му.

Да, „Оптимистките“ е едно филмово опиянение, което надминава най-съкровените ни и нескромни очаквания. Родее се с други филми, като „Време за мъже“, примерно, или документалния „Young@Heart“ -  за един мъжки хор от Масачузетс, средна възраст 81 години, който сърцато прави кавър версии на известни рок парчета с безсмъртен ентусиазъм.

„Оптимистките“ се оказва еднакво радушно и благодарно приет и от критиката, и от публиката. Критиците виждат във филма един чудесно преподаден урок по живеене, без капка цинизъм, битовизми или безвкусен сантимент, а скромно, нежно и топло. Като така ни връща към един от архетипите на най-хубавото и смислено документално кино.

Човек няма и в какво да го упрекне, освен в един прекалено дълъг цитат на финала за това колко е важно сърцето, а не възрастта или мястото. Дотогава екранът ни е казал и внушил толкова повече и по-добре казани неща, така прецизно и проникновено, а мексиканската музика го е подплатявала толкова неочаквано и предумишлено.