КЛУБЪТ


от
на г.

КЛУБЪТ

Затвор под формата на спокойна къща, ситуирана в сянката на католическата църква, оставена в ръцете на осъдените и престъпилите закона в името на любовта – това е „Клубът“, представен ни от чилийския режисьор Пабло Лараин. Затворниците са трима свещеници и една монахиня, които, докато не се молят или пеят религиозни химни, пият и залагат на състезания с кучета. Ежедневието им е поносимо, но греховете, възложени им да изкупват ден и нощ, далеч не са. Въпросният факт, същевременно, не е подхранван от някаква патетична сантименталност, превръщаща "процеса на покаяние" в непоносимо бреме. Те са страдащи тихо и безмълвно стоици, на ръба на нищото, далече от света и представите му за добро и зло – там, където, ако имаш късмет, може и да зърнеш сянката на Бог. За тях грехът не е непоносим сам по себе си. Той се е превърнал в такъв, когато е бил разкрит и осъден, когато тайната е била явена без любов и милосърдие, защото цялото човечество започва да хвърля камъни по грешника, забравяйки собствената си слабост. Героите на Лараин признават само един съдия – любовта, на която са служили цял живот, а в нейните очи по парадоксален начин всеки е престъпник.

Така стоят нещата в този дом, това е манифестът на „Клубът“ – за тайната на греха се споменава единствено в присъствието на любовта, а през останалото време се мълчи. Точно поради това, когато католическата църква изпраща в него нов затворник/член на общността – бившият свещеник Матиас, това всява смут сред нейните обитатели. Последният носи със себе си безброй опасности, най-голямата от които е мълчанието да бъде нарушено. Точно това се случва, когато един ден пристига едно от момчетата, които новият член на клуба в миналото е изнасилвал и малтретирал. То е вече зрял мъж, казва се Сандокан и по всичко личи, че цял живот странства и търси обяснение, отмъщение, изкупление, или с други думи – мир със света, Бога и себе си. Именно той застава пред спокойния свещенически дом и извършва най-зловещото посегателство върху табуто – започва да говори. Крещейки, започва да описва с подробни детайли, какво му е било причинено и неговия изнасилвач/жертва, подтикнат от своите събратя да защитава честта на „Клубът“, излиза навън с пистолет в ръка, но вместо да стреля във въздуха (за да го сплаши и прогони), той насочва оръжието към себе си. Докато изобличеният се самоубива, Сандокан просто си тръгва.

Членовете на „Клубът“ правят всичко възможно бързо да забравят случая и да продължат мълчаливо болезненото си съществуване, обаче въпросният „инцидент“ предизвиква смут в църквата и същата изпраща вещият в религиозните дела отец Гарсия на място да прецени, дали този "резерват за грешници" е редно да продължи да съществува. Той е сравнително млад, много амбициозен и изключително морален, а останалите свещеници веднага разбират, че всъщност е поредният прокурор, изпратен да ги измъчва и разпитва, и от който могат да очакват единствено поредния камък. Отец Гарсия подобно на Сандокан нарушава закона на любовта, но по един по-различен начин – вместо да говори, той иска да слуша, да е свидетел/подбудител на самопризнанието на престъпника, защото смята, че това е пътят към изкуплението. Разбира се,  младият отец не осъзнава, че когато тайната се изтръгне с насилие, в името на закона и истината, грешникът бива приравнен с греха си и впоследствие – погълнат от него и отчаянието, и безмилостно унищожен. Човек за човека е невинен, дори когато е вълк, който се изповядва пред хората, които го мразят. Въпреки че е възможно да го прави само, защото ги ненавижда с двойна сила, поради тяхната собствена стерилност и студенина, съвпадащи с чувството им за справедливост.

В крайна сметка „Клубът“ не се срива от моралните набези на отец Гарсия и на Сандокан. Последният решава да остане в малкото градче, защото разбира, че свещеническата къща крие още поне няколко потенциални жертви на "необходимостта от възмездие". Сандокан ясно съзнава чудовищната сила на своите думи, които са такива не защото изчерпват или олицетворяват истината/тайната, а поради това, че преливат от съвсем реална болка. В устата му словото се превръща в неумолим звяр, който е готов да погълне целия свят, цялата църква и всеки свещеник, независимо дали е педофил или не. Още по-злокобното е, че никой не е в състояние да се защити от подобна дяволска реторика – болката на Сандокан (на едно системно сексуално малтретирано дете) е прекалено голяма и в този смисъл дори и да има "нещо добро" в църквата, тя трябва да бъде унищожена. Това е човешката справедливост, моралът, хуманността – непреклонният дух на съвременните фарисеи.

Тайната, обаче се оказва все пак по-силна. Когато се изговаря, тя се лишава от енергията на самата си същност – своята неизказаност и потайност. Лараин показва това много ясно, когато среща Гарсия и Сандокан. Те са направени един за друг. Единият иска да говори, а другият - да слуша. Сблъсквайки се челно, двамата бързо разбират, че това, което винаги са желали (да разкриват истината), няма да им донесе мир, а само безутешна болка. Сандокан, който първоначално разкрива в детайли своята история, впоследствие разбира, че страданието му е толкова необятно, че дори ако накара всички свещеници по света да се самоубият, то той просто ще е погубил единствените хора, които са били в състояние да го разберат (и следователно - да го заобичат такъв, какъвто е). От друга страна, изслушвайки разказа му, Гарсия губи цялата си сила. Той не може да защити църквата, на която се е обрекъл да служи цял живот, не може да осмисли и пребори болката, с други думи – не може да изкупи греховете й, защото е просто човек. В този момент младият свещеник става част от „Клубът“. Смирен, Гарсия разбира силата на греха и облича невидимата дреха на мълчанието. Той вече цял живот ще проповядва с поглед и прилепнали устни едно много просто нещо – любовта и милосърдието са по-важни от истината. Именно това е тайната, но тя не може да бъде изчерпана, неизменно изплъзвайки се в момента на своето изговаряне, затова и Лараин (като всеки голям режисьор) я назовава негласно, с надеждата, че ще я разберем, ще замълчим и ще заобичаме (всекиго и всичко).