„Истина и справедливост“ е естонски филм по едноименния роман на Антон Хансен Тамсааре (1878–1940). Точно както може да се допусне от тържественото заглавие, от значимостта на автора класик, от петтомния обем на книгата столетница и от двата часа и половина продължителност на екранизацията, говорим за тежка, стара материя, сложна за овладяване и за превод на съвременна чувствителност, с две думи – рисковано начинание. Именно затова е толкова хубаво, че се е получило стройно, смислено и учудващо далеч от всяка старомодност, националистична прехласнатост или фолк кич.

Действието се развива в последните три десетилетия на ХIХ в., в период, в който – с елегантни прехвърляния през времето – ставаме свидетели на остаряването на телата и увяхването на очакванията на героите, с които се запознаваме в първите кадри. Младоженците Андрес и Крьоот се нанасят в една мочурлива местност, която смятат (смята той, понеже патриархатът предполага мъжът да движи концептуалната част от семейния живот) да пресушат и облагородят, така че да оставят на потомството си богато стопанство. Той е кротък великан, тя – обаятелна колкото с хубостта, толкова и с добрината си.

Две сюжетни линии вървят покрай тяхната и я укрепват, доосмислят и изместват. Успоредно с живота на Андрес и Крьоот наблюдаваме живота на Мари и Юус, техните ратаи. Разликата между „господари“ и „слуги“ не е в количеството труд (работят до изтощение и двете двойки – както може да се очаква от разказ за делника преди сто години, битката със стихиите диктува вътрешните и външните битки на хората) или в нивото на образованост (те са еднакво „вързани“ за земята, добитъка и челядта си), не е дори толкова в броя и качеството на техните притежания. Разликата е във веселостта на Мари и невинността на Юус, в тяхната неангажираност с някаква по-висша идея, която освен силите да изсмуква и радостта им.

Един от най-любопитните ходове в конструкцията на тази история (от това, което чета за романа, оставам с впечатление, че там акцентът е върху друго) е извеждането на преден план на отношенията между Андрес и съседа Пеару – „истината и справедливостта“ от заглавието са онова, което първият се опитва все по-маниакално да докаже пред втория и околните. Андрес е отговорен и вглъбен, Пеару – вечно на градус, присмехулен и послъгващ. За всеки от двамата – единият опит от алкохол и самоувереност, другият замаян от четене на Библията и все по-грешно чувство за правота – става натрапливо важно да се наложи над другия. Те започват редовно да си търсят сметка в съда и докато Андрес едвам се въздържа, Пеару неведнъж е на ръба да престъпи границата на приличието в посока към насилие.

Истинската „любов“, бездънната страст в „Истина и справедливост“ се оказва тъкмо тази между двамата мъже. Те не са лоши, но не са и добри, а убедително нюансирани, вперени един в друг като човек в огледалното си отражение. И при всички положения са трагично заблудени – нещо, което в крайна сметка сякаш проумяват. С неуморно темпо този красив, мащабен филм проследява техните самонавлечени и други премеждия – сред многото му предимства са стройната структура, забележителният състав, изразителното потапяне в природата, включванията от местната кръчма с язвителния „хор“ на съселяните, стилният, сумрачен саундтрак...

Най-благодатните образи, както може да се допусне, са тези Андрес (Приит Лоог) и особено Пеару (Приит Вьолигемаст). Две от най-високите, вълнуващи точки в повествованието зависят именно от тях: непреодолимото смайване на Пеару пред звънкия глас и естествената благост на съседката Крьоот, която прибира с подвикване свинете си от неговата ръж; смазващата тайна молитва на Андрес, който до този момент е приемал раждането на дъщеря след дъщеря като наказание свише, а сега увещава Господ да смени новороденото момче с момиче, само и само Крьоот да оцелее...

Да, и днес селският бит може да бъде представен увлекателно, значимо и без нелепи градски умиления или погнуси – режисьорът-сценарист Танел Тоом (1982) успява да покаже как се прави това. Опитвам се да се сетя за друга литература отпреди век, която да се е превърнала в толкова състоятелно кино, и ми хрумват само някои от екранизациите по Томас Харди... 

„Истина и справедливост“ беше в декемврийския кратък списък с чуждоезичните кандидатури за „Оскар“ и отпадна от окончателния му вид през януари 2020 година. Това, някак закономерно, не е първото доближаване на Тоом до въпросното международно отличие – през 2011 г. неговият „Изповед“ стана един от петте номинирани в раздела за късометражки.