Струва ми се ужасно трудно, рисково и достойно да се изгради филм изцяло от жанрови елементи и да се устои на тежненията на нещо толкова разработено като уся — китайския приключенски жанр, в който главни герои са иззвънзаконни поборници за правда със свръхестествени бойни умения.

При все че “Убийцата Ние Иннян” е заявен уся филм, в него Хоу Сяосиен с лека ръка отхвърля повечето готови наративни решения — няма трениране на героя, след което той придобива маниашки умения; няма обилни тупалки с главозамайваща хореография на фона на дъхоспиращи пейзажи; няма стъпаловиден сюжет, при който героят се бие срещу все по-силни съперници, докато накрая се изправи срещу, както казвахме навремето, като играехме електронни игри, биг бос; няма комерсиални сексуални заигравки, ясно артикулирани прозрения и трогателни истини. Всъщност тези липси в уся вселената на Хоу Сяосиен не са просто жертви на естетическа прищявка, а са обосновани от самия избор на история и героиня. Ние Иннян не е обикновен боец, а специално трениран (от монахиня, представи си) покушител, чиито основни умения са незабелязаното промъкване и убийството с едно движение. Нинджа един вид. Йероглифът ин в името й означава “скрит” и тъкмо това прави тя — не скача директно, а се крие, дебне и чака, най-вече чака, и постига целта си с възможно най-малко движения, ефекти и трикове. Същото прави и Хоу Сяосиен. Така че сдържаността и недиректността са основните черти и на Иннян, и на филма за нея.

Още по-трудно от отхвърлянето на неизменните жанрови елементи е вкарването на наличните такива (потайни майстори, маскирани бойци, трагични отмъстителки…) в съвсем нова стилистична система. В пълен противовес с конвенционалните за уся бързо темпо, насечен монтаж, ясна сюжетна цел, екшън насоченост и фантастични мотиви, още от самото начало Хоу Сяосиен започва хоусяосиенизацията на жанра и създава собствена вселена, белязана от поетично-реалистична естетика, оскъден диалог, рехаво изложение, изящна детайлност и съвсем кратки бойни сцени. Камерата е спокойна — плава полека из обстановката, оглежда се бавно като мъдрец, крие се, дебне и чака като покушител; кадрите са протяжни — реят се из пространството няколко секунди преди действието да започне и продължават няколко секунди след като действието е извършено, така оставят вълшебното впечатление, че светът е по-голям от сюжета, а героите са по-големи от екранните си изображения; персонажите са вглъбени и неясни — не бързат да се мотивират и етикират, затова и докрай остават неразгадаеми и многоизмерни; ритъмът на разказване е поетичен, характерен повече за Бресон или Куросава, отколкото за уся филм; движенията на героите са реалистични и подвластни на гравитацията (малобройните ползвания на въже са изключително фини); бойните сцени са натуралистични, ненатруфени и изненадващи, почват внезапно и свършват още по-внезапно, не са монтажно насечени и дори при тях се запазва цялостната атмосфера на безметежност (в една такава сцена камерата проследява битката отдалеч и не помръдва от мястото си дори когато бойците се втурват и в крайна сметка се скриват в гората); интериорът е изпипан до последно и усещането за епохата на династия Тан е почти документално — резултат от обстойните проучвания на Хоу Сяосиен и писателите А Чън, Джу Тиенуън и Сие Хаймън.

След като тръгва по опасния път на жанровото преобръщане и личната стилизация, Хоу Сяосиен се отклонява по още по-непопулярната пътека на накъсаната история. Чувам, че филмът е отнесъл немалко критики заради оскъдицата от сюжетни разяснения. Действително, точките в отношенията (маркирани единствено мимоходом в диалог, без самоцелни разказвания и флашбеци) са толкова отдалечени, че свързването им в цялостна картина е почти невъзможно след само едно гледане. Мисля си обаче, че каквото и да гледаме, било то филм, книга, картина, сграда, човек или плод, е от изключителна важност какви въпроси избираме да зададем, за да достигнем до разбиране — подходящият въпрос ще даде съдържателен отговор, а иначе ще е все едно питаме защо сега тоя хорър не е смешен или защо тоя банан не е сочен като портокал. След като изгледах филма, изчетох около десет отзива, авторите на които до един бяха в категоричен възторг и до един бяха недоразбрали някоя част от историята и представяха нещо накриво в ревютата си — я връзката между маскираната жена и съпругата на братовчеда (всъщност един и същи човек), я връзката между нея и чичката с огледалото… Честно казано, и аз вече не помня кой на кого какъв точно беше, но щом въпреки това филмът ни е отвял всички, явно не това е значещият въпрос тук.

Четох, че Хоу Сяосиен и съсценаристите му са измислили стотици сцени, впоследствие той е заснел километри филм, а накрая е рязал мощно в постпродукцията. Харесва ми този начин на творене — знам, че една моя любима писателка, Мелани Рай Тон, пише по същия начин. Интересното в този метод е рязането и снаждането в края, при което се създава картина, много сходна с тази на паметта — някои сцени блестят, други са малко размазани и неясни, а същевременно винаги го има усещането, че съществуват и други, скрити, запокитени, но все пак случили се важни неща.

Вместо история с начало, среда и край, Хоу Сяосиен нанизва множество отделни миниатюри (които идват от една и съща вселена) — със съвършен тайминг, дизайн и костюми. Вместо кой кого и кой на кого, тук важно е светоусещането — предпазливата отдалеченост на гледната точка; тихото, вглъбено и некатегорично отношение към всичко; трагично-леденото сдържано изражение на Ние Иннян, което побира в себе си куп емоции; щателната подредба на декора, който камерата свободно и плавно изследва; ненатрапчиво вмъкнатите древни ежедневни обичаи; всички жестове — прегръдка, усмивка, сълза, — които действат мигновено като хайку и оставят дълъг послевкус.

“Убийцата Ние Иннян” не е грандиозен спектакъл като уся филмите на Джан Имоу и Ли Ан, а по-скоро медитация, в която всичко се размива, за да придобие накрая по-истински вид. Филмът е базиран на съвсем краткия средновековен разказ “Ние Иннян” — едно от необичайно реалистичните произведения в популярния жанр чуанци (букв. “предания за странното”; впрочем превеждани на български от Бора Беливанова в съставения от нея сборник “Средновековни китайски новели”), чийто универсум е иначе обитаван от какви ли не духове и магьосници. Този реализъм позволява на Хоу Сяосиен да наблегне не на директната сетивност и визуалните ефекти, а на емоцията, на персонажа, на вътрешното — нещо, което се засилва и от многобройните бели петна в разказа, от минимализма в представянето на героите и мистичните далечни удари на тъпан, които, заедно с природните звуци, са основното озвучение във филма.

Почва да ми прави впечатление, че почти никога не си спомям завършеците на филми и романи, а напоследък си давам сметка, че и самите истории често ми се губят. Ти ще се усъмниш, че страдам от дефицит на вниманието и малфункция на работната памет, и аз няма да ти възразя, но си мисля друго — че кохерентността и завършеността са неприсъщи на света. Следователно истории, в които отделните късове едва се крепят един за друг, са много по-близки до реалното. Така или иначе, в главата ми винаги се забиват само отделни кадри, реплики, образи, моменти и най-вече усещания — винаги помня как съм се чувствал по време на историята и дали тя е успяла да ме потопи в някаква вселена. Накрая май всичко опира до този въпрос — създава ли филмът собствен свят и обичам ли да го обитавам? Оттам нататък всичко може да се случи, а може и нищо да не се случи. Ето, в “Убийцата Ние Иннян” реално няма почти никакви убийства. Но има език, който идва от вселена, която бих обитавал с дни.

*Филмът може да бъде видян на фестивала на съвременното китайско кино в София.

(Текст за друг от филмите на фестивала може да видите тук)