През 2004 г. шведът Йон Айвиде Линдквист публикува дебютния си роман и бързо се прочува с него. „Покани ме да вляза“ е злокобна история за тормозено дете от работнически квартал през 80-те и неговото невъображаемо приятелче вампир от съседния вход. Времето и мястото са същите, в които е отрасъл и авторът, и никой от героите му не е невинен. През 2008 г. Томас Алфредсон адаптира книгата за широк екран (и публика) в Let the Right One In и печели близо 80 отличия по цял свят, а през 2010 г. американският римейк Let Me In на Мат Рийвс окончателно глобализира славата на този сюжет и този писател – нищо че и двата филма са доста по-бледи от литературния си извор, а сюжетът с вълшебния помощник е стар колкото самото разказване. Линдквист продължава да пише и схемата му си остава същата: остро социални теми + аутсайдери в пределно реалистичен съвременен контекст + свръхестествени явления + мрак... (Кой би допуснал, че допреди това се е изявявал като стендъп комик?)
Междувременно киното прибягна до текстове на Линдквист само още два пъти. През 2018-а в Кан излезе – и взе приза в раздела „Особен поглед“ – „Граница“ на датския режисьор Али Абаси по разказ за жена с неандерталски черти и свръхобоняние, а през 2024-та Сънданс селектира и награди дългоочаквания „Когато мъртвите се пробудят“ (по едноименния роман от 2005-а). „Когато...“ е първият пълнометражен опит в игралното кино на норвежката Теа Вистендал и в него тя е преместила действието от Стокхолм в Осло, ангажирала е, редом с други превъзходни актьори, популярните Ренате Райнсве и Андерш Даниелсен Ли от „Най-лошият човек на света“ и се е постарала да предаде възможно най-сдържано „магическия реализъм с хорър привкус“ на Линдквист. В Тромсьо, първия важен фестивал за 2025-а, филмът е в чудната подборка „Сѐдмица на критиците“ (и е третият в програмата – заедно с „Различен човек“ и „Арманд“ – с участието на Райнсве).
В един нетипично горещ летен ден в Осло и околностите силни главоболия връхлитат хората, а електрическата мрежа търпи необясними аварии. И нещо става: покойници се завръщат от оня свят, но променени и дори по-недостъпни от момента, в който близките им са се простили с тях. Филмът се занимава – в стройна триактова структура – с три семейства, загубили по някого и възвърнали си го по този обезпокоителен начин, като за целта дори кадрите често са триделни (Вистендал обяснява, че за създаване на по-несигурна, плашеща атмосфера обективът е търсил ракурси, от които една трета от видяното да е в тъмнина или не на фокус). Най-отдавна си е отишло детето на младата работничка Ана и мъката ѝ е имала време да се вкорени в душата ѝ с убийствени резултати; по-скорошна е загубата на партньорката на неназована артистична дама с бели коси (мернатият отдалеч служител в погребалното бюро от нейната сюжетна нишка е самият Линдквист); с третата непочиваща в мир се запознаваме малко преди да загине в пътна злополука – Ева, усмихната майка на двама тийнейджъри.
Кошмарните завръщания от „Когато мъртвите се пробудят“ не са бурни, а с темпото и текстурата на смътна догадка; предисториите и следисториите около краткия момент, на който ставаме свидетели, са оставени на нашата фантазия (както впрочем и огромна част от настоящия свят на героите); чувствата са преобладаващо сподавени, изречените реплики са рядкост, въпросите угасват незададени. Катарктичният миг, ако изобщо приемем, че има такъв, е в самия край, и то някак между другото. И цялата косвеност и изящна овладяност на повествованието, цялата му протяжност и натегната мълчаливост лесно може да се почувства не като предимство (съзерцаваме заедно тъгата), а като недостатък (е, и какво, като сме съзерцавали час и половина?). Вероятно най-лошото за десетките любители на жанровото кино, оставили сърдити коментари и ниски оценки на филма в Imdb и подобните платформи, е неиграенето на Вистендал по очакваните правила и пълният отказ у персонажите от битка, метафорична или друга, от опит за живот. Живите в „Когато...“ не просто не спазват така обичаната от почитателите на жанровите фабули симетрия – акция-реакция, обида-мъст, желание-изпълнение, – а изглежда, че съвсем са се предали. Но бидейки по-инертни и от своите (не)покойници, те отнемат на зрителя възможността да се съпротивлява заедно с тях, да търси изход, да се спаси. Историите, които си разказваме с най-голяма страст, са за личности, които вземат решения – погрешни, точни, няма значение. В „Когато...“ обаче, с броени изключения, гаснещи в нищото, всичко е заварено положение, даденост, равен тон.
Оригиналното заглавие на този красиво заснет и подгизнал от мъка филм е нещо като „Справяне с немъртвите“, но режисьорката сякаш е търсила как чрез него да онагледи несправянето с траура. Възвърналите се от гробовния свят (по собствените ѝ думи) тя е моделирала по „гостите“ от „Соларис“ на Лем/Тарковски, не по ходещите мъртъвци от безкрайното множество от филми за зомбита. Йон Айвиде Линдквист казва, че в романа си е изследвал повредената човещина на възкръсналите спрямо онова, което обществото най-вероятно би направило при завръщането им. Филмът обаче се е взрял изключително в скръбта на живите и незнайно защо, изцяло е премахнал страха им, тази така необходима предпоставка за действие. Всичко тук е лишено от живец.
Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.