„Какъв ще станеш, като пораснеш?“ сигурно е един от най-често задаваните въпроси, откакто хората мислят за бъдещето. Децата отговарят всякак: „Балерина!“, „Космонавт!“, „Боклукчия!“, „Щастлива!“. Само „Не знам“ не се приема за отговор. Човекът от заглавието на новия филм на норвежеца Йоаким Триер е именно такъв, който не знае. Казва се Юлия, живее в Осло и преживява порастването си (от малко над 20 до малко над 30 години) със смесено чувство на вина и опиянение от своите нетрайни желания и перспективите, които се разкриват при всяка тяхна промяна. Иска да е лекар, фотографка, публицистка; иска да е с колега, с преподавател, с хулиган. Не иска да е принудена да е само една и в само една ситуация. И голямото майсторство на екипа на Триер е, че „Най-лошият човек на света“ успява да я опише със симпатия и разбиране, които действат освобождаващо на зрителите.

Сценарият, както винаги при Триер, е писан на четири ръце с отдавнашния му съмишленик Ескил Фогт (който впрочем е селектиран в тазгодишния Кан с още един филм, вече като режисьор – в програмата „Особен поглед“) с мисълта точно за лъчезарната актриса Ренате Райнсве. Нейната Юлия е централният персонаж и двигателят на действието; камерата следи с осезаема наслада изразителното ѝ лице и динамичното ѝ присъствие; дикторски глас осигурява рамката за стегнатия разказ в пролог, 12 картини и епилог. Разказът е за онзи решаващ период от младостта, в който търсим завършени очертания за личността си, а много от най-важните събития ни се случват почти между другото, защото още нямаме как да ги преценим като такива... „Докато в един момент не се усетим: „О, чакай, това беше животът ми!“, както казаха авторите на пресконференцията, на която уточниха и че в главната си героиня не са се старали да вложат „женско“ съдържание, а са ползвали собствения си опит и наблюдения.

Юлия е красива, будна и наистина се мъчи да е отговорна. Нещо повече, на нейна страна са не само собствената ѝ природа и задоволеното ѝ общество, свикнало на цивилизована дискусия и безброй възможности за лична реализация, а и повечето ѝ близки. И все пак стъпките и спънките в развоя ѝ ще прозвучат понятно, даже лично на хора от други ширини, поколения и обстоятелства. „Най-лошият човек на света“ е за един, въпреки всичко, много обикновен човек, който има богат избор от евентуални животи пред себе си и шанса да не трябва да решава спешно. Поради което известно време поддържа у себе си илюзията, че има как да не се ангажира трайно с нищо и с никого, да живее в нескончаем низ от начала. Това, което виждаме благодарение на умелата драматургия, е, че зад тази колебливост, капризност или дори плашливост стои личност, която не е само колеблива, капризна и плашлива.

Дванайсетте картини от филма не са формулирани съвсем идентично – нито концептуално, нито като стил, не са и с равна продължителност, което приковава вниманието към смяната им. Един от най-зрелищните епизоди е този, в който преживяваме с всичка сила желанието на Юлия да е другаде. Тя се кани да напусне приятеля си Аксел (забележителния Андерш Даниелсен Ли от „22 юли“, редовен участник във филмите на Триер), влиза в кухнята, за да му каже, и щраква ключа на лампата. В този миг Аксел застива, застива и целият свят и Юлия осъзнава, че може да направи каквото си пожелае, и се втурва през града, между вкаменените фигури, и пристига тичешком при Ейвинд (Херберт Нордрум), когото е харесала, защото не е започнал единствения им до момента разговор с „Коя си и с какво се занимаваш?“. Двамата се разхождат, говорят, целуват се, докато не става нощ и отново ден, и Юлия се връща в кухнята, натиска ключа, лампата светва, Андерс се обръща и светът се задвижва от същото място, на което е спрял. Нямам съмнение, че денонощието любов, състояло се за няколко секунди и въплътено в няколко разкошни минути екранно време, ще влезе в историята на романтичното кино.

Защото „Най-лошият човек на света“ е и романтично кино, разглеждащо „начина, по който се променя отношението ни към любовта“, както отбелязаха Триер и Фогт в Кан. Включително и представата ни за изневярата. И обичта ни към хората, с които сме обвързани по условие – родителите ни, децата и ние самите. Авторите съпровождат измислената си, но правдоподобна в своята непоследователност героиня с документална скрупульозност през основните спирки в процеса. Филмът е пълен с интересни разговори – актуални, рационални и живи, – в които второстепенните образи не са щрихирани набързо поводи за ефектна реплика, обрат или разкритие. Пълен е и с хумор, който добива тон на сарказъм в бързия разбор на достиженията на бабите и прабабите на Юлия до 30-ата им година (седем деца... преждевременна смърт) или в срещата с баща ѝ – вечно увъртащ и отсъстващ, един истински успял в неангажирането човек...

„Най-лошият човек на света“ е сред общо 24-те заглавия в конкурса на 74-тото издание на Кан и никак не е изключено журито на Спайк Лий да го зачете с някоя от наградите. Но това, мисля, надали е най-същественото, при положение че когато стигне до кината, има сериозна вероятност да се превърне в „Преди изгрев“ на новите двайсет и няколко годишни.

На 17 юли 2021 г. Ренате Райнсве получи наградата за най-добра женска роля на 74-ото издание на фестивала в Кан.