Изкуствата обичат чудовищата – измислят ги, преследват ги, наблюдават ги, опитват се да ги заговорят и да намерят в тях онова, което не е за чудене, да хванат начина им на действие, да ги обезсилят, да ги убият. Чудовищата на въображението – горгони, базилиски, вампири, зли клоуни, отмъстителни привидения, триглави лами – са красиви дори когато са грозни. Чудовищата на реалността – не. Когато “нормалните” набедят някого в чудовищност от нежелание да го разберат, сами стават чудовищни. А истинската, вредната ненормалност най-често се познава по плодовете, когато вече е късно.

Чудовището от новия филм на Пол Грийнграс неведнъж е наричало себе си “чудовище” и е от най-истинските: съвременно, съществуващо, европейско. Движенията му са атлетични, видът – на добре отгледано момче от уредено общество, лицето му е симетрично, кожата – бяла, способността му да разсъждава изглежда непокътната. Чудовищното в оня, който на 22 юли 2011 г. уби 8 души в Осло и 69 в детския летен лагер на Ютьоя (норвежкия остров в езерото Тюрифьорд), е глупашкото самодоволство на човек без човещина и приложение, навело го на старото колкото света хрумване да привлече вниманието чрез чуждата смърт.

Но “22 юли” не е пътешествие в сложната психика на престъпника – сложностите тук са извън него. Не е анализ на жертви, обречени да станат насилници, като “Хладнокръвно” или “Чудовище” – конкретният тип не личи да е страдал, освен от скука. Не е и холивудски лъсната история за психопат с висша интелигентност в главата и мистично зло в гърдите като “Мълчанието на агнетата”: злото всъщност е суетно и мързеливо, а психопатите – безинтересни поради пълната си кухота, включително и норвежкият. Грийнграс е направил филм за запазването на човешкото у всички останали и това прави “22 юли” наистина важен. Само първият половин час е посветен – в две отделни линии, устремени към мъчителната си пресечна точка – на атентатите: убиецът се приготвя да убива, децата се приготвят за лагер и всички знаем от началото, че отиват на заколение. Всичко, което следва, е справянето с трагедията. “Нашият филм е за начина, по който норвежците реагираха след покушенията – казва Грийнграс, – начина, по който политици, прависти и главно онези, чиито семейства пострадаха от насилието, реагираха, и който може да вдъхнови всички нас с достойнството си и неотклонното си придържане към демокрацията.”

От една страна, Грийнграс е бивш разследващ журналист, от друга, работил е по сюжети, свързани с тероризма (автор е на “Юнайтед 93” и сценарист на “Ома”), и това се вижда моментално. Стилът на “22 юли” е образцово репортажен – стегнат, подреден обзор на събитията с качествена игра и смислено изведен диалог, без нищо скандално или драматизирано по начин, който обижда засегнатите. А засегнати сме всички. Разбираме какво е да си там, когато ужасното се случва; замисляме се какво е да си там, след като се е случило. За да се документира добре и да пристъпи към фактите по най-почтителния начин, Грийнграс е работил в близко сътрудничество с журналистката Осне Сейерстад, авторка на книга по въпроса и в тясно взаимодействие със семействата на загиналите и на оцелелите. За да има “норвежка душа” филмът, е събрал каст от говорещи английски норвежци.

Тази година на Берлиналето се появи и друг филм по същата тема – на Ерик Попе, който е подходил различно: съсредоточил е ужаса в сборния, измислен образ на едно бягащо момиче, а убиеца не е показал нито веднъж, освен като силует. Грийнграс показва престъпника и му дава думата, както са направили неговите сънародници. Нещо повече, не се поддава на неизбежното изкушение да повилнее над личността му на жалък позьор с лесен живот: оставя го сам да се изложи. Силните личности, изкарани на преден план в “22 юли”, са две: Виляр Хансен, едно от мъчително оцелелите момчета, и адвокатът на терориста, Геир Липестад (и той, и Виляр са реални хора, и думите, дори жестовете им от филма отговарят на действително станалото). Докато ролята на Виляр е предвидима – момчето се бори да се опази човек и в съда произнася, с възхитителна елегантност и умереност, неща от дълбокото на разума и емоцията, които неистово ни се иска да чуем – тази на Липестад беше изненадващата за мен.

Липестад е човекът, когото убиецът посочва за свой предпочитан защитник в съда. От едно интервю с адвоката става ясно, че той отначало е склонен да откаже, но съпругата му, медицинска сестра, възразява: ако този човек беше ранен, а ти беше лекар, щеше да му окажеш първа помощ – защо като адвокат не желаеш да си свършиш работата? Ясно е, че престъпникът няма оправдание и ще получи най-тежкото наказание в Норвегия, 21 години затвор. Но по принцип някой трябва да го представлява и Липестад решава да изпълни професионалното си задължение: “Без значение колко ужасно е едно престъпление, обвиняемият трябва да има кой да защити интересите му. Това е необходима тухла в стената на демокрацията. И бих казал, че 99% от норвежците разбират, че е абсолютно нужно за една здрава правна система... чувствам, че изгубих душата си в това дело. Надявам се да си я върна, когато всичко свърши.”

В един особено гаден момент от филма, докато десетки хора лежат мъртви, берат душа и се опитват да не полудеят от мъка (описанието е мое, Грийнграс е общо взето пестелив със страданието на екрана), убиецът прекъсва разпита, като подигравателно предявява правото си на медицинска помощ – май си е порязал пръста на нечий череп. Това е неговият “трик” и неговото “геройство”: да безчинства в зоната на доверието на кредит, която е огромна в нормалните общества, и в зоната на абсолютната защита на личността, които подобни общества гарантират. Може да изглежда парадоксално, но е желязно сигурно: ако има добър начин да се противостои на злоупотребата с доброто, той е да се заложи на още повече добро. “22 юли” служи да се поставим на мястото на преживелите счупването на човешкото; служи за справяне с проблема чрез разговор за проблема; но служи най-вече да покаже как едно общество може и трябва твърдо да удържа цивилизоваността си, да не позволява да бъде уплашено и променено точно там, където е неговата сила – в доверието и уважението.

Съществуват безброй филми – цял поджанр в киното – за сладостта на саморазправата, за романтиката на отмъщението, за радостите на принципа око-за-око, за предполагаемата нужда от възмездие. Съществуват и безброй житейски ситуации, в които дори правият бива наказан. Стъписващо и обнадеждаващо на този фон е да се види не просто филм („от вида, който се стреми да стигне до сърцевината на случващото се около нас, до ДНК-то на нашето време”, по думите на автора), а и реално житейско поведение, което се придържа към разума, правото и хуманността независимо от всичко.

От 10 октомври “22 юли” ще е в Нетфликс – Грийнграс, освен другото, държи той да стигне до младата публика.