Името на 14-годишната Аршалуйс означава „зора“. Детството ѝ в родната къща е уют, задружност, музика, цвят. Баща ѝ отглежда копринени буби, майка ѝ помага в постановките на семейния театър, в чиято „трупа“ влизат самата Аршалуйс и шестима от братята и сестрите ѝ... Всичко това е унищожено изневиделица: близките на момичето са избити; заедно със стотици свои сънародници то е изпратено на убийствен преход през пустинята; откраднато е от бандити и е продадено в харем; скита, гладува, преизпълва се с гледки на необясним ужас. За тази трагедия – както и за бягството на Аршалуйс Мардигян (1901–1994) през Ерзурум, Тифлис, Петроград (навръх Руската революция) и Осло до Ню Йорк; за публикуването в Щатите на спомените ѝ за изтреблението на арменците (вече под името Аурора Мардиганян) и за екранизирането им в нашумяла холивудска продукция – разказва „Изгряването на Аурора“ на режисьорката Ина Сахакян. Филмът, чиято премиера беше в Анси и който спечели „Сребърна кайсия“ в Ереван, е в тясната, но престижна ниша на документалната анимация (вж. „Бягство“, „Жузеп“, „Още ден живот“, „Валс с Башир“), а програмирането му в раздела за балтийско кино на „Черни нощи“ се дължеше на факта, че част от аниматорите и от продуцентите му са литовци.

Подготовката на „Изгряването на Аурора“ отнема над седем години. Сериозният изследователски труд е толкова внимателно облечен в изкуство, че обичайната емоционална дистанция между публика и историческо събитие тук е силно скъсена. От друга страна, рисунките осигуряват и деликатно отстояние от грозната материя, с която филмът неизбежно трябва да борави, и така щадят зрителя – позволяват на емпатията му да не се изключи поради претоварване. Изяществото на пастелните образи, плавните стилизирани движения, тактичното описание на постепенното опустяване на най-близкия кръг на Аршалуйс (копринените нишки към небето!), „преводът“ на зверствата на по-абстрактен език и разреждането на напрежението с моменти на мир и дори любуване на света наоколо (конската муцуна, посягаща към ябълката; малката лъчезарна сцена с Чаплин) не прикриват основните факти за онези времена, а помагат за осмислянето им.

В първата си половина „Изгряването...“ следва съдържанието на мемоара на Мардиганян, а във втората – съдбата на въпросния мемоар от написването до превръщането му през 1919 г. в немия филм „Търг на душѝ“ (известен още като „Похитената Армения“). В ключови места „Изгряването...“ включва откъси от „Търг...“ плюс цитати от архивни интервюта с вече възрастната Аурора и покъртителни фотографски документи. „Търг...“ е смятан за първия филм за геноцид в света (както спомените на Мардиганян – за едно от първите преки свидетелства за изтреблението на арменците в Османската империя) и всичко около него е прелюбопитно: Мардиганян играе себе си; в масовките участват хиляди оцелели от същите гонения; огромният отзвук от прожекциите води до събиране на внушителни суми за осиротелите от геноцида. Скоро след успеха на „Търг на души“ обаче деветте му ролки лента изчезват, десетилетия наред оригиналът се смята за изгубен и чак към края на миналия век около 18 от общо 85-те му минути са преоткрити и реставрирани.

Втората част на „Изгряването…“ разглежда началото на американския период на Аурора: как пристига и заживява в Щатите; стечението на какви обстоятелства я срещат с пресата и с кинопродуцента Уилям Селиг; как се съгласява да влезе в главната роля на бързо замисления филм въпреки съвсем прясната си още травма. Изборът на повествователен подход в „Търг...“ интересно кореспондира с този в „Изгряването...“, като тук-таме на втория му се налага да „поправи“ волности на първия (пример: турските войници не разпъват голите арменки на кръст, а ги побиват на кол). В течение на цяла година (докато Великите сили си оспорват останките от арменските земи) Аурора пътува, за да представя „Търг на души“ в различни градове с ясната идея, че е длъжна; че така допринася за спасяването на оцелелите и незабравянето на погубените: „Постоянно усещах в носа си миризмата на телата от походите на смъртта... Ден след ден разказвах на чужденки как съм била изнасилвана... живеех с всичко, което исках да забравя“. Докато веднъж припада на трибуната в поредния киносалон и прекратява завинаги публичните си изяви.

Всичко, с което Аурора Мардиганян е известна, ѝ се случва, преди да е навършила двайсет. Седемте последвали десетилетия преди смъртта ѝ в дом за възрастни хора в Лос Анджелис остават неосветлени, а с тях – и огромната част от нейната неординерна личност. Филмът на Ина Сахакян е почел паметта ѝ, представяйки я като несломим човек в крайни обстоятелства, който успява да остане откъм страната на живота и с целенасочените си, самоотвержени действия да придърпа нататък и хиляди други хора. Направил го е овладяно и красиво.