В знакова сцена от филма режисьорът на „Бягство“ Йонас Поер Расмусен подтиква своя дългогодишен приятел и някогашен съученик Амин да прочете нещо от стария си дневник, в който афганистанецът разказва историята на живота си, когато пристига сам в Дания като бежанец (тогава той е все още дете). Мъжът смутено започва да срича написаното и отбелязва, че нито може да разчете почерка си, нито помни добре родния си език – дари (за сметка на това датският му е перфектен). Подобни сцени фино прокарват червената нишка, която е въпросът за идентичността, в номинирания за три оскара анимационен документален филм на Расмусен.
Сюжетът бързо ни показва, че Амин е човек, потиснал и направил всичко възможно да забрави кой е, най-вече от страх, че крехкият наратив, който е изградил с годините, ще рухне, разкривайки „немислима“ и непоносима травма. Както се разбира, той не просто е изгубил своя език и трудно разпознава почерка си (миналото си Аз), но и е построил своя живот в Дания върху малка измама. Когато пристига в страната, му се налага да излъже граничарите, че няма паспорт и че семейството му е мъртво, за да има по-голям шанс да получи право на постоянно пребиваване (така е бил инструктиран от един трафикант). Въпреки че фалшивият наратив, неохотно „усвоен“ от Амин, представлява съмнителна амалгама от сълзливи клишета, през които Западът е свикнал да мисли емигрантския опит (особено що се отнася до хора от Близкия изток), мъжът споделя, че докато е разказвал на датските власти въпросната фикционална история, се е разплакал, сякаш тя е напълно истинска. Проблемът и травмата, които филмът се опитва да адресира, е, че този изфабрикуван разказ едновременно отговаря на и се разминава с неговия собствен.
Расмусен показва, че съществува болезнен дисонанс между уникалността на личната история на индивида (тя е често пъти твърде сложна и трудно изразима) и споделения опит на цяла група хора (в случая на афганистанския народ). Амин се разпознава в образцово скроения разказ, защото той носи белези и щрихи от живота на всеки бежанец. Същевременно обаче той не е типичен емигрант. Амин е и освен всичко останало хомосексуален мъж – бримка в житейския му разказ, която не му позволява комфортно да се идентифицира с по-консервативната култура на родината си и съответно с опита на други свои сънародници в чужбина. Подобно парадоксално разминаване между това кой си в действителност и образа, който трябва да проектираш, за да оцеляваш (независимо дали в Дания или Афганистан), разкрива колко деликатно, сложно и противоречиво нещо е идентичността ни. Амин, от една страна, се е „превърнал“ в датчанин – владее езика, има успешна академична кариера и живее с бъдещия си съпруг (нещо, меко казано, немислимо в Близкия изток), но от друга, той няма как да пренебрегне миналото си и всички жертви, които семейството му някога е направило за него.
За да се разплете този сложен възел на идентичността, Амин трябва да разкаже историята си без страх и задръжки и Расмусен му дава отлична възможност, като му предлага да анимират биографията му и разговорите помежду им. От тази гледна точка анимацията има няколко функции. На първо място, позволява на Амин едновременно и да говори, без да се притеснява, че самоличността му ще бъде разкрита, и да присъства, макар и „опосредствано“ (творчески изкривено), на екрана. Това е и един от красивите парадокси на „Бягство“ – на определено ниво той скрива своя обект, за да му позволи да се разкрие на едно вече друго и по-дълбоко такова.
На второ място, изборът житейската история на Амин да се превърне в анимационен филм има и своеобразна терапевтична функция. Неслучайно определени моменти от продукцията са построени като своеобразен психоаналитичен сеанс – мъжът лежи на кушетка и се опитва да си спомни детството. Анимацията до голяма степен позволява травмиращите моменти от миналото му да се пресъздадат по (о)безопасен начин и съответно по-лесно да се преработят не само постфактум от Амин, но и от зрителя, който иначе би могъл да изтласка случващото се, ако е изправен само пред поредица болезнени и емоционално заредени документални кадри. И други филми в същия жанр като „Липсващата картина“ на Рити Пан и „Валс с Башир“ на Ари Фолман прибягват до подобен похват, за да пресъздадат травмата на миналото. И те, и „Бягство“ отварят пространство, в което крайно мъчителни спомени могат да бъдат разказвани, обсъждани и анализирани, без да подлагат публиката на шок от необработената/неподправената жестокост на действителността.
Не на последно място анимацията позволява да се направи ясно разграничение между разказа на Амин от първо лице и по-глобалната история на Афганистан и Русия, в която той е неизбежно вплетен. За целта Расмусен вмъква в „Бягство“ и документални кадри (най-често от новинарски емисии), когато повествованието на афганистанеца се застъпи с някое отразено в медиите събитие (като отварянето на първия „Макдоналдс“ в късния СССР). Така датският режисьор още веднъж ни напомня за двояката природа на наративите, от които е изтъкана личността ни. Всеки човек е едновременно и отделен субект с неповторим опит, и лутаща се частица от по-голямата история на света (на която често става жертва). Това, което „Бягство“ най-вече постига, е, че помага на Амин да се помири с тази болезнена реалност – с факта, че трябва да утвърди и двете страни на идентичността си, независимо колко противоречиви и парадоксални са те, ако наистина иска да бъде в мир със себе си.
