„Балтийците сме горски хора“ е реплика, която ясно си спомням от един симпозиум, посветен на балтийското кино в рамките на фестивала goEast във Висбаден. Петият игрален филм на литовския режисьор и музикант Кристиянас Вилджунас, състезавал се в Официалната селекция на Международния филмов фестивал в Талин и незнайно защо, останал незабелязан от журито, е образното въплъщение и потвърждение на това твърдение. Действието витае около и в куполообразна, подобна на иглу горска къща насред блата и с прозрачен покрив, през който могат да се съзерцават звездите в ясна нощ. Главният герой, рокерът Дайниус (реалният музикант Лукас Малинаускас с епизодични роли в „Беглец“ и още два литовски филма от програмата на фестивала), се е оттеглил там от света в траур по наскоро починалата си любима Юстина. Камерата го следва бавно, плътно и обстоятелствено в ритуалите на скръбта – когато поставя урната с пепелта в лисичата дупка наблизо, когато се взира в небето изпод балдахина си, опитвайки се да извика образа на любимита пред очите си, и най-вече, когато се стреми да улови, овладее и направлява сънищата си; да влезе в тях през главната порта и да общува с Юстина – най-честия протагонист в сюрреалните им сюжети. Отдава се на експерименти с осъзнати сънища и осуетява всякакви опити да бъде разсейван и утешаван от приятели, защото целта му е да потъне в този свят и да го манипулира. Единственият друг, когото Дайниус допуска до себе си, е подрастващо момче, спасило се при него от алкохолизирана си майка и криминални набези, защото само то проявява искрено любопитство към мистериозните му занимания, помага му с желание и без предразсъдъци. Двамата започват да обитават паралелна реалност, в която с помощта на фантастична сценография и костюми, 3D анимация, визуални ефекти и психеделичния саундтрак на литовската група Šiaurės kryptis (в превод “Северна посока”), чийто вокал е самият Вилджунас, публиката е поведена към състояние на транс, стига да успее да се отърси от опитите за рационална интерпретация на ставащото.

Балтийците са и хора, отраснали с митове и езически вярвания, които присъстват ярко в културата им до ден днешен, много след идването на християнстовото по тези земи. Сюжетът на „Песни за една лисица“ е вдъхновен от лични преживявания на Вилджунас; куполобразната горска къща е негова собственост и мястото, където е писал сценария, но наред с това присъстват мотиви от литовския фолклор и от мита за Орфей и Евридика, в който раздираният от мъка музикант нарушава законите на боговете и слиза в подземния свят да търси любимата си. „От древни времена сънят е бил сравняван със смърт, а смъртта –  със сън. Когато в съзнанието си подмених „подземен свят“ със „свят на сънищата“, митът за Орфей се отвори пред очите ми с ново, завладяващо значение“, споделя Вилджунас. Вместо да го разшифрова по мисловен път обаче, предпочита да се впусне в интуитивно откривателство, така че в известен смисъл филмът е експериментаторски. Целта му е била всеки зрител да види и усети нещо различно, да „сънува“ със собствен ход и темпо заедно със ставащото на екрана. Не че то е от първостепенна важност. Ключът към сърцето на този филм, мисля, е сливането с атмосферата, на която режисьорът е отделил специално внимание, снимайки много сцени под тъмносиньото небе и сапфирените отблясъци на здрача, малко преди настъпването на пълния мрак – преломен момент, в който се оттегляме от прозрачността на деня и се отпускаме в бездънната прегръдка на нощта и съновиденията.

Помня добре втория филм на Кристиянас Вилджунас „Ти съм аз“, селектиран през 2006-а в програмата „Особен поглед“ в Кан и показан в София като част от фестивала „Северно сияние“. От фабулата са останали само парчета в паметта ми, но още е пред очите ми гъстата зелена гора, из която разточително се разстилаше действието; дървената къща в короната на едно дърво, златната светлина, процеждаща се през прозореца на друга дървена къща по залез-слънце. Киното на този режисьор е сетивно, а не мисловно преживяване и се запечатва в съзнанието на подсъзнателно ниво, там, откъдето произлизат именно сънищата.

“Толкова бързаме, че вече нямаме време да сънуваме – буквално и метафорично”, отбелязава Вилджунас в интервю. „Песни за една лисица“ е покана да го направим, поне за два часа. И наистина работи, при условие че го гледаме в притихнал тъмен салон и в пълна концентрация, с изключени телефони и разкачени сензори за ритъма навън. Сами с въображението си.