Победителят в Балтийското състезание на Международния филмов фестивал в Талин „Черни нощи“ може би не е най-оригиналният или иновативен филм в програмата, но определено заслужава наградата, най-малко заради здравата хватка, в която успява да впримчи гледащия, от първия до последния кадър. И да го застави да следи главната героиня Мария със същата страст, с която тя тича (буквално) по петите на един митологизиран поради нестабилността и отсъствието си мъж –  източник на тревога и страдание, обект на нервно търсене и обожание. Освен това „Беглец“ постига психологическа дълбочина на интуитивно ниво, докато препуска в почти трилъров съспенс, който залага на емоционалното внушение и не оставя много пространство за размишление. Въвежда ни в разтреперания свят на непонятна за околните героиня, една автентична самотна бегачка на къси и дълги разстояния. Жанрът обаче не е трилър, а роудмуви именно заради постоянния галоп из лабиринтите на градската среда. Пътят е по-важен от целта. Впрочем заглавието е двусмислено: беглецът на пръв поглед е нейният биполярен любим Витас в период на мания. Мария го гони, след като той започва да бяга пръв – от диагнозата си, от лекарите, от задушаващата ѝ грижа за него. На метафорично ниво обаче изглежда, че отразява нейното несъзнателно бягство от истината и от неизбежното заключение, че връзката ѝ с него вероятно няма бъдеще. Или поне не такова, каквото си го е представяла.

Без предисловие или въведение в среда и характеристики на герои „Беглец“ започва ударно и емоционално, запазвайки стресов ритъм през почти цялото си времетраене. Началният кадър показва тялото на неподвижен мъж, обгрижвано от жена, която към края на филма ще сподели цигара с Мария в знак на мълачлива съпричастност, макар че и двете не пушат. Но дотогава фокусът е само върху Мария, която, успала се и с разцепена устна, рипва от леглото и започва да звъни настойчиво на Витас –  явно са се карали и били през нощта, а той е изчезнал безследно. Чака я напрегнат ден, в който многото ѝ ангажименти ще отпаднат един по един, защото не е в състояние да се съсредоточи в нищо, което не е свързано с него. Търси го с родители и приятели, офлайн и онлайн – по барове, паркове, в университета, където учат заедно и той се слави с блестящ ум, но докторската дисертация му е дошла твърде много, както подсказва негов колега. След като ѝ се изплъзва два пъти на косъм, тя решава да използва един от последните си козове и да го обяви за изчезнал във Фейсбук, но паралелният живот, който вече неизменно водим в социалните мрежи, рикошира върху нея с ответен удар. Монтажът става все по-задъхан в синхрон с растящото ѝ унижение и отчаяние, но не се предава. Източноевропейската ѝ душа видимо изпитва наслада в страданието и колкото по-сложно и обречено е, толкова по-силно е привличането. Колкото по-синя е брадата му, толкова по-непреодолимо е любопитството какво има зад онази врата, като в едноименната приказка. И толкова по-неистови са усилията по самоубеждение, че в крайна сметка един ден нещата ще си дойдат по местата.

Архетипна ситуация, често срещана в преддверието на зрелия живот, където се намира Мария. И макар филмът да е правен от мъж, акцентът е върху жертвоготовността на жените. В хода на сюжета става ясно, че тя за пореден път „спасява“ депресирания Витас, който пак е в криза, пак не си пие лекарствата и вероятно безчинства в някой бар, разяснявайки на аудиторията, че “връзките са капиталистическа измислица“. За какво ти е такъв мъж, я пита баща ѝ полицай, който накрая ще впрегне и патрулките в търсенето. Дефицитът на мъжки качества във все по-феминизиращия се свят е реален проблем, напомня и диалог между Мария и нейна приятелка, която е решила да се запише в армията с надеждата да срещне някой по-зрял.

Това е вторият филм на Блажевичус след „Светец“ (2016) пак за любов в критична ситуация, в който обаче протагонистът е мъж, също на име Витас и също изигран от Мариус Репсис, за когото режисьорът твърди, че би снимал във всеки следващ свой филм. Относно „Беглец“ Блажевичус признава, че е вдъхновен от лични негови преживявания, в които той е бил в ролята на тревожната влюбена Мария. Получил се е проникновен филм с женска чувствителност, който описва с интуитивна точност тенденцията за вливане и разтворяне в света на другия на цената на собствения интегритет, което, въпреки все по-оспорваните и инженерствани социални роли на пола, си остава природно обусловено при жените. И това ми се струва по-интересно, отколкото темата за свободата на другия във връзката, подсказана в синопсиса, но останала недоразвита.