Тази година „Април“ на Деа Кулумбегашвили спечели наградата в раздела за новаторско кино „Сабалтеги-Табакалера“ (zabaltegi на баски език е „отворено пространство“, а Табакалера – културният център на Сан Себастиан, поместен в преустроена цигарена фабрика). Главната роля във втория филм на грузинката, неотдавна получила за него и приза на журито във Венеция, отново е поверена на Ия Сухиташвили, която играеше в дебюта ѝ „Начало“ (Златна раковина от Сан Себастиан 2020 плюс две Сребърни раковини за актриса и режисьорка и награда на журито).
С „Начало“ не ми потръгна – поради пандемичните ограничения го гледах на малък екран, в усамотение и с възможност да забързвам скоростта всеки път, когато ме надвие фрустрацията. Но фрустрацията е неделима част от инструментариума на Кулумбегашвили, а кошмарите, които прожектира на големия екран, са най-ефикасни, когато са споделени. Излязох от филма разочарована, вероятно защото така и не влязох в него. С „Април“ обаче се получи другояче. През над двата му бавни, бавни часа поне една трета от зрителите напуснаха салона, а аз – при все умората и съпротивата си – не можах да се откъсна до финалните надписи.
„Април“ не е точно филм за размисъл (и съвсем не за разтуха). Той въвлича в едно тягостно съпреживяване, за оцеляване в което човек трябва да е въоръжен с дълбок вътрешен мир и поне някаква външна опора. Синопсисът оставя погрешното впечатление, че ще станем свидетели на поредната история за нелегални аборти в условия на бедност и културни ограничения. Да, вътре го има и това, но „Април“ е преди всичко портрет на личност в изключително напреднал стадий на разрив със средата си и с видимата част от собствения си живот; личност, която едва се удържа цяла.
Нина е гинеколожка. Заради начина ѝ на работа и живот присъстваме на две фронтални раждания (естествено и с цезарово сечение), един абсолютно съсипващ аборт в щадящ профил (ако не реален, то с реално времетраене) и една аутопсия (съвсем загатната – гърбове, вратове, подхвърлени думи); лутаме се из калищата на провинцията, в която прави посещения по домовете; периодично се оказваме в ечащи болнични коридори без жива душа наоколо. А заради състоянието ѝ – екстремна смесица от изтощение, безнадеждност, вина и какво ли още не – биваме хвърлени право в онази бездна, в която, ако се взреш, ще видиш как тя се взира в тебе.
Деа Кулумбегашвили измества „Април“ към една крайна субективност – не просто се движим (ходенето и шофирането са трескави и почти непрестанни) заедно с Нина, но и често гледаме през очите ѝ и почти постоянно чуваме тревожното ѝ дишане. Нещо повече, виждаме онова, в което се е превърнала отвътре: съсирена маса от мъка с човекоподобна форма, която тътри неуверени крака през блатисти ландшафти. Нина е млада, съвременна жена, която си е наложила да живее там, където за такива като нея няма място. В една съкрушителна сцена предлага орален секс на невидим мъж, взет на автостоп, и той моментално се съгласява. Когато опитът завършва с неуспех и тя предлага той да я задоволи по същия начин, мъжът трясва главата ѝ във волана и изскача от колата като ужилен.
„Април“ е може би филм за тялото на жената като територия на болката и ужаса. Или за това, че там, където в секса не се подразбират равноправие, свобода и радост, то съществуването на тези неща е застрашено и навсякъде извън секса. Може би Нина вижда себе си и жените, на които се мъчи да помогне, в кравата в дъното на отворения камион една непрогледна нощ, когато попада в задръстване. И бъдещето си в титаничната буря, която се надига над цъфналото поле. Може би оправданието, което получава за работата си в крайна сметка, само удължава агонията ѝ. „Април“ не дава отговори, в него няма достатъчно светлина за повече яснота.
Деа Кулумбегашвили е на 38 години. Майка ѝ я ражда на 17, а тя самата ражда първото си дете между снимките и постпродукцията на „Април“. През соца баба ѝ – която често взема Деа със себе си – се опитва да образова неграмотните жени в същия източногрузински регион от филма и се превръща в техен душеприказчик. Години по-късно, при завръщането си там за кастинга на деца за „Начало“, от разговорите с майките им режисьорката научава колко малко от някогашните трудности са преодолени. („[...] когато срещнеш жена на село, която има осем деца, но няма електричество, пералня и дори вода, не умее да чете и пише, а парите едвам ѝ стигат за храна, почваш да си задаваш въпроса: „Нима изборът да роди толкова деца е бил неин?“...“) Оттам тръгва и филмът за осъдената душа Нина.
Почеркът на Кулумбегашвили е крайно личен и непретендиращ за симпатии: маниакално детайлна работа със звука; корабно поклащане на камерата в определени моменти; убити цветове; огромни луфтове, в които нищо не се случва, а фрустрацията се разгръща и наежва; важни събития и персонажи извън кадър; чуждост и самота на човешките фигури; почти пълна липса на лица в близък и среден план; деца (и особено гласовете им) като контрапункт. Показателно е, че когато през 2020 г. Лука Гуаданино, като председател на журито в Сан Себастиан, гледа „Начало“, е така обсебен от маниера ѝ на разказване, че се запознава и сближава с грузинката и по-късно продуцира „Април“...
„Има дни, в които ми липсваш, както ми липсва детството“, казва бившият партньор на Нина и това единствено „непрактично“ изречение в целия филм пронизва до дън душа. „Април“ е „лошо пътуване“ и силно кино.
Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.