„Защо хората правят филми?“, питам грузинската режисьорка Деа Кулумбегашвили тъкмо когато броячът на онлайн срещата отчита оставащите секунди от интервюто ни. „С всеки момент губим по нещо“, започва тя, извисявайки глас над дразнещото тиктакане, „и животът ни остава недосегаем в настоящето, достъпен само в ретроспекция, нали така? За мен киното е като контейнер, в който можем да запазим това изтичащо време непокътнато.“ Вземайки повод от нейните думи, ще се върнем към заглавието на дебютния ѝ пълнометражен филм по-късно – за началото може да се съди само от края.

„Начало“ е обещаващ още преди създаването си. С първите си два късометражни филма (впрочем и двата показани в Кан) Кулумбегашвили заявява интереса си към фикционализирани лични истории от родното си село в полите на Кавказ. Сюжетите си тя облича в прецизен формализъм, който се дължи както на собствените ѝ естетически предпочитания, така и на режисьорското образование, което получава в Ню Йорк. Макар да се размина с международно разпространение, след като получи „одобрителния печат“ на Кан 2020, „Начало“ спечели награда в Торонто още при премиерата си, а в Сан Себастиан обра рекордните четири приза (най-добри филм/актриса/сценарий/режисьор). Фактът, че рецензиите са безупречни още преди масовата публика да е успяла да го види („впечатляващ“, „филм ритуал“, „най-обещаващото ново име в съвременното кино“), обвива филма във воал от скептицизъм, а очакванията се завишават още повече, когато на екрана фигурира името на Карлос Рейгадас в качеството му на изпълнителен продуцент. Копродукция между Грузия и Франция с постпродукция в Мексико, този филм беше центърът на паралелната програма Limelight в тазгодишния кинофестивал „Ротердам”.

Да, „Начало“ ще влезе в каноните на т.нар. „бавно кино“ със своите статично протяжни епизоди, със съсредоточеното си внимание върху главната героиня и нейното всеобемащо мълчание и с радикално простия си сюжет. „Исках да направя филм, чиято главна героиня би била второ- или третостепенна във всяка друга продукция“, споделя режисьорката. Затова и Яна (Ия Сухиташвили) има ненатрапчиво и непроницаемо присъствие, но актьорската игра е обиграна и тежаща на мястото си до степен, в която тялото на Сухиташвили придобива способността да организира всяко пространство според своите собствени координати. Нейните жестове и движения пък, толкова плътни, че стават почти недоловими, описват вътрешното състояние на страх и стагнация. Яна е съпруга на местния проповедник и в момента тяхната малка общност „Свидетели на Йехова” се оказва под обстрел, буквално и преносно. Когато недоброжелатели подпалват средището на общността, акцентът пада не толкова върху насилието и неговата функция да преподрежда статуквото, а върху това как е структурирана сцената посредством аура и картинност. Вместо да покаже горящия пожар в едър план, камерата рамкира Яна като дребна фигурка до огромно, клонесто дърво. Пукащите звуци на огъня, който остава извън погледа, рикошират от стените на квадратния кадър. По този начин пространството се усеща сгъстено, защото източникът на шума хем отсъства от визуалното поле, хем влиза в контраст с широкия хоризонт на заден фон.

Липсващото (като невидимо, неизказано, недосегаемо) е най-голямата опасност в „Начало“. В трансгресивните си сцени филмът прави консистентен естетическия избор, подплатен с етически мотив, а именно: киното не иска и не може да обеме свят, по-голям от кадъра си (и всеки следващ го). Вниманието на камерата към своята собствена ограниченост успява да разкрие дълбочината на всяка една картина благодарение на символната връзка между шум, тишина и образ. Като вдъхновения за филма Кулумбегашвили посочва примери на „високо“ изкуство като „Тялото на мъртвия Христос в гроба“, германска средновековна живопис от Ханс Холбайн Млади, за да опише звуковия дизайн – какво ли би било, ако тази картина имаше свои звуци? Други примери са портретите на Френсис Бейкън, land art творбите на Майкъл Хайцер, наравно със снимки на баба ѝ и природни картини от детството ѝ. Синкретичността, която води творческия процес на режисьорката до перфекционизъм, е всъщност проява на онази органичност, за която аудио-визуалният медиум на киното е създаден. Филмът също така е резултат от съвместната работа на Кулумбегашвили с музиканта от чилийско-американски произход Николас Джар (музиката към „Ема“), но познавачите на продукциите му и тяхната електронна мекота ще тръпнат в очакване до самия край. Излизайки извън рамките на традиционния звуков дизайн и саундтрак, дуото Кулумбегашвили-Джар оставя отпечатък, който се превръща в аура; знак, който изтлява бавно, тон след тон.

Триделната структура на филма подвежда зрителя, че историята е от значение. Това, на което Кулумбегашвили повече държи, е начинът на разказване. Макар „Начало“ да разчита на напрежението между изящен формализъм и отрицание на термина „филмова граматика“, той успява да засегне множество социални и феминистки теми и да обхване мрежа от отношения – на нива общество, религиозна общност, семейство – по начин, който поема отговорност за дълбинната непознаваемост на своите герои. „Начало“ се обявява против идеята, че емпатията се дължи на степен на познанство (тип: „Знам повече за героя Х - следователно изпитвам емпатия към него“), и прегръща болезнената искреност в недостъпността на филмовия свят. Това обаче не води до капсулиране и затваряне в самодостатъчна система, напротив, осъзнаването на собствените граници е това, което помага да познаем както себе си, така и другите. Затова и началото може да дойде само от края, от лимита, от границата – този етически повик оправдава всяко обвинение в студен перфекционизъм и дистанция. „В момента, в който завърших филма, осъзнах, че нищо не знам“ – сериозността на Кулумбегашвили не трепва, когато шеговито я сравнявам със Сократ – „Това е и най-хубавото, да бъдеш отворен към собственото си незнание. А и да се оглеждаш за хора, които може би не искат да бъдат напълно разбрани“. Така е и с филми, краища и начала, които ни е писано да разберем само наполовина. А останалата половина? Тя е вече налична в нас самите.