“Верен мъж” е чаровен, но неубедителен. Интелигентен филм, функциониращ успешно в границите на собствения си комформизъм. Луи Гарел се утвърждава като поредния съвременен френски режисьор, който инкорпорира и транспонира моделите, тропите и закачките на вече канонизираните творци на новата вълна, като същевременно флиртува с неумолимия поглед и търси хладното одобрение на по-масовата публика. Асаяс, Деплешен и много други автори неколкократно са доказвали, че този подход е ефективен, въпреки че често оставя по-взискателният зрител равнодушен. Това явно не притеснява Гарел, който неприкрито подражава на режисьори, с които преди е работил само в качеството си на актьор. Същевременно, осъзнато или не, същият бяга от обраната стилистика и крайно личния киноподход на баща си (култовия Филип Гарел), в чиито филми дебютира още като дете. Все пак името на легендарния френски сценарист Жан-Клод Кариер (работил с Луис Бунюел, Жак Тати, Милош Форман и др.) фиксира по-категорично връзката баща-син, тъй като участва в написването и на “Верен мъж”, и на “Любовник за един ден” (последния проект на Филип). Неговото присъствие и опит са меко казано осезаеми, тъй като филмът следва подчертано строг, драматургичен ритъм, който засилва ефекта на забавния диалог и остроумния сюжет.

Гарел и Кариер ни представят една поучителна “приказка” (по думите на първия в едно интервю, което пък можем да тълкуваме като препратка към Ерик Ромер и разбира се – Арно Деплешен), която се опитва да илюстрира как се разкъсва порочния кръг на историята. Сюжетът се “завърта” около Абел, който един ден разбира, че приятелката му Мариан е бременна от друг мъж, за когото смята да се омъжи. На всичкото отгоре въпросният “друг” е техният общ приятел Пол, който така и не виждаме на екрана, защото лентата прескача цели девет години, за да ни покаже направо неговото погребение. На последното Абел (Луис Гарел) и Мариан (Летисия Каста, съпругата на режисьора) се срещат отново и връзката им като че ли започва оттам откъдето се спряла. Бързо и естествено обаче изскачат куп проблеми, които заплашват безоблачното небе на щастието им. Синът на Мариан, Жозеф вижда в лицето на Абел пришълец-опортюнист, който е препречил пътя на Едиповата му фантазия, да живее в идилична изолация с майка си. Освен това се опитва да му втълпи, че баща му е бил отровен от същата, което за момент придава на филма почти мистериозна, хичкокова атмосфера. Това разбира се не довежда до нищо и е просто заигравка с жанровото кино от страна на Гарел, който освен естетиката на трилъра, цитира и цял сонм “комедийни школи и артисти", за които често говори с любов в своите интервюта (Жак Тати, Пиер Ете и др.). Героят му Абел може би прилича най-много на някои от образите на Бъстър Кийтън - объркан стоик с мъртъв поглед, чийто действия са направлявани от обстоятелствата във всевъзможни посоки. С други думи, пасивният му темперамент го превръща в жертва на желанията на хората около него. Така както се връзва на лъжите на Жозеф, той се губи и в един новосформирал се любовен триъгълник, който заплашва да завърти наново колелото на съдбата и да ремиксира травмата на първоначалната раздялата.

Пол, като че ли намира своя път обратно в сюжета с помощта на сестра си Ев (Лили-Роуз Деп). Тя е фиксирана от малка върху Абел, който с времето се е превърнал за нея в единствена цел в живота. Сега вече зряла жена, Ев решава, че е в състояние и в правото си да обяви война на Мариан в името на голямата си любов. Колелото на съдбата се задвижва, а призрачното присъствие на Пол води битка на цели два фронта. На единия Жозеф като странен хибрид между Хамлет и частен детектив от второкласен ноар, се опитва да разклати взаимоотношенията на Абел и Мариан отвътре. А на другия Ев се мъчи да прелъсти глуповатия мъж на мечтите си. Изправена пред въпросната невъзможна ситуация, Мариан за момент се отчайва, защото осъзнава, че в подобни битки, накрая всички губят. Затова тя преобръща правилата на играта, поема последствията от действията си отпреди девет години и дава на всички това, което те привидно искат. Кара Абел да напусне дома ѝ и да удовлетвори инфантилните фантазии на Ев, а като остава насаме с Жозеф му показва, че Едиповата утопия не е лишена от страдания и грижи. Мариан залага всичко на този радикален ход - гамбит, който накрая може да я остави без нищо. Същевременно това е единственият начин, по който може да изкупи вината си пред всички.

Саможертвата ѝ в крайна сметка гарантира нейния успех. Само защото един човек в любовния три/четири-ъгълник напуска уютните граници на своя егоизъм, героите на Гарел успяват да избегнат катастрофата и да разберат какво наистина искат и ценят. Порочният кръг е разбит и призраците потъват обратно в земята. И именно поради това, въпреки че “Верен мъж” не е най-запомнящият се филм, проблемите, които разглежда и начина, по който го прави, не са за пренебрегване. Накрая Гарел и Кариер дават позитивен отговор на един изкусително немалък списък с екзистенциални въпроси, без да мамят зрителя. Все пак убедителният “хепиенд” е все по-голяма рядкост.