Едно от най-очарователните начала на филм от тазгодишния фестивал в Карлови Вари е това на „Париж Париж“. И-Ен е китаец, който учи френски. Подобно на малко дете, той имитира старателно движенията на устата и произнася обикновени фрази. Това е лексиката и граматиката на самия филм – старанието, стремежът да подобряваш себе си и малкия свят около теб. Във всеки публикуван текст от фестивала досега има поне едно изречение, в което се отбелязва колко деликатно е подходено към социалните проблеми тази година. „Париж Париж“ не прави изключение, в неговите кратки 78 минути са побрани нежност и поезия, които рядко виждаме в истории за имигранти. „Сам ли си?“, пита учителката по френски. „Да и не. Бях сам, но сега имам приятел“ – отговаря И-Ен. Почти напомня думите на изцеления слепец от Евангелието: „Бях сляп, а сега виждам“.

„Париж Париж“ е първият игрален филм на белгийската режисьорка Изабел Толенeр, позната досега най-вече с документалното си кино (The Remembered Film, Victoria). Световната му премиера се състоя в секцията Proxima на фестивала. Историята проследява трима мъже – китаеца И-Ен, конгоанеца Джуниър и палестинеца Хамза, които обитават незаконно изоставена сграда в Париж и откриват в това необичайно приятелство тих пристан, изолиран от безчувствената тълпа по улиците. Филмът обаче не се ограничава до френската столица, а преплита действието с град – имитация на Париж, построен в Китай. Така пространството се преобразява в метафора за дома, паметта и усещането за принадлежност. Вместо да разказва поредната сурова социална драма за мигрантския живот, Толенeр избира далеч по-поетичен подход. „Париж Париж“ съчетава деликатна чувствителност, визуално въображение и тихо човешко състрадание и никога не се изкушава да превръща героите си в символи или жертви. Именно тази необичайна лекота отличава филма – политическите и социалните въпроси присъстват постоянно, но са пречупени през приятелството, ежедневните ритуали и способността на човека да създава усещане за дом дори на най-неочакваните места.

Толенeр построява филма си предимно върху архитектура и интериорен дизайн, дори върху отсъствието на такъв. Празни помещения с едно легло, стол, бюро, книга на земята, туба за вода – минимализъм, породен от недоимък. Какво е град? Какво е дом? Това са въпроси, които изникват на фона на урбанистичните пейзажи. Често някъде наблизо се строи, белият прахоляк покрива лицето на Джуниър и сякаш го обезличава. Съдбата на И-Ен е заключена между два града с едно и също име. Звучи абсурдно, но е възможно да се родиш в китайска имитация на Париж и след това да живееш в Париж, Франция. Кое от двете е по-истинско? Режисьорката превръща познатия разговор за оригинала и копието в много по-неочакван въпрос – възможно ли е споменът за родното място да се окаже реплика? Да не забравяме, че тримата живеят нелегално в изоставена сграда. Изведнъж измамата става най-голямата истина.

Когато пристига при новите си съквартиранти, Хамза вади от раницата си плюшени кученца, които се движат с механизъм и джафкат. „Работата ми – казва той и ги посочва, след това добавя: – Иначе пиша поезия.“ Тук някои зрители ще си спомнят за „Патерсън“ или „Прекрасни дни“ и няма да сбъркат, но за разлика от героите там, никога не виждаме Хамза да продава играчките, всъщност не виждаме никого от тримата да работи, само Джуниър помага като общ работник, но това са секунди от филма. Толенер съзнателно оставя интеграцията на героите си и сблъсъка с бюрократичните трудности извън кадър. Вместо това ни отвежда в китайския Париж, където хората губят паметта си. Тези сцени пасват чудесно на съзерцателния тон по-рано. Няма нужда непременно да се случва нещо, за да прекараме време с трима души и да ги опознаем. Отсъствието на каквото и да е действие обаче натежава във втората половина на филма. Празните пространства, които сме очаквали да се напълнят с повече смисъл, остават все така празни.

„Париж Париж“ е симпатичен малък филм, който едва ли е за наградата Proxima, но заслужава внимание заради тихия си бунт срещу унищожението на миналото. Много от кадрите в него са като портретни снимки на тримата герои, застанали на фона на празна стена. Филмът е като фотографски албум, като дневник на кратък отрязък от време. Не знаем какво става нататък, пускат рибката от аквариума в мръсните води на Сена, И-Ен изчезва, старата сграда най-вероятно ще бъде унищожена, страниците в дневника остават празни. Знаем само, че някой е живял там, но така ли беше наистина, споменът сякаш избледнява…