Живеещият в Париж 82-годишен класик на грузинското и европейско кино Отар Йоселиани в "Зимна песен" (2015) ни предлага очарователен, автоцитатен, постмодерен пастиш, който е насочен преимуществено към най-верните почитатели на неговото творчество. Филмът е своеобразно продължение на "Фаворитите на луната" (1984) с неговите основни теми и фасетъчна структура, като към това е добавено едно вибриращо привличане-оттласкване от характерни за други негови кинотворби теми – от относителността на социалните идентичности и връзки в "Лов на пеперуди" (1992) и разгръщането на успоредни сюжетни линии, положени в различни исторически времена и пространства в "Разбойници, глава седма" (1996) до алкохола и старостта в "Сбогом, роден дом" (1999).
На пръв поглед Йоселиани не ни казва нищо ново или невиждано в досегашните му филми. Това, за съжаление до голяма степен е така, но с едно важно уточнение, на което се базира и самото заглавието на филма – усещането за смърт, за край, за тихия апокалипсис на "зимната песен". От тази гледна точка лентата е и най-дълбоката рефлексия досега на грузинския режисьор върху старостта, но не само по отношение на екзистенциалните характеристики на личността. "Зимна песен" е филм за старостта на света, който е все по-изчерпан, изхабен и уморен, обречен да повтаря едни и същи грешки, както и да разказва едни и същи истории, завършващи по един и същ начин – в логичния абсурд на смъртта.
Неслучайно лентата започва с гилотината на Френската революция и почти завършва с ироничен разговор между двама уморени от себе си и безсмисления си живот старци за това, колко е отвратителна "Одата на радостта" от Деветата симфония на Бетховен и колко жалки, и патетични са думите на Шилер от същата. Хуморът на Йоселиани е и тук традиционно опоетизирано мизантропски, а хуманизмът му е отвъден и абсурден, като безцелно лутащия се в собствените си слабости и пороци свят. Въпросното лутане повечето хора наричат история, но за грузинския режисьор то е по-скоро пътуващ цирк, който разказва на жадните за сензации невежи зрители гротескно-макабрени кафкиански истории. Последните съвсем не са толкова сюрреалистични, колкото изглеждат – напротив. За – Йоселиани "такъв е животът" както в исторически, така и в съвсем ежедневен план.
Напрежението между обществената и индивидуалната обреченост, и лудост, между личността и историята, е олицетворена във филма от различните "колективистични" образи-метафори. На екрана циклично дефилират шапките на минувачите, отнесени от вятъра, множество домашни кучета, последвани от множество улични помияри, голям брой паркирани колела – типична гледка за всеки съвременен западноевропейски град и много други подобни наративни винетки, спояващи концептуалната цялост на киноразказа. В рамките на последния едни и същи актьори играят жертвите и палачите на Френската революция, модерните лумпени и алкохолици на големия град, войници от безименен военен конфликт, които убиват, изнасилват и плячкосват местното население и т.н. Използването на едни и същи актьори в хода на лентата акцентира върху усещането за обреченост и изхабеност на безсмисленото лутане на личността и/в историята, за "дежа вю".
Горепосоченото е квинтесенцията на филма на Йоселиани. Всичко в него "вече е видяно" в предишните му ленти и именно това е и иновативният момент в него. "Дежа вю-то" на грузинеца е така последователно, толкова подчертано нарочно, че подобен смел автоцитатен радикализъм несъмнено впечатлява. Интересен момент е, че зимата на пръв поглед тотално отсъства от филма, но "песента й" съвпада с пълния и буквален концептуален обем на неговото заглавие. Това максимално отсъствие-присъствие задава хоризонта и на тотално отсъстващия смисъл, който по този начин маркира своето максимално "апофатично" присъствие в поетичния киноразказ.
Героите на Йоселиани са едни и същи, случват им се еднакви неща, сменя се единствено историческия и времево-пространствения мизансцен на абсурдната им съдба. Тяхната единствена "надежда" се корени в неумолимостта на обстоятелството, че "всичко това има край", а песента на зимата/старостта на света е красива като фалшива мелодия, звучаща от издраскана плоча, въртяща се на стар грамофон с умилително-гротескна фуния, едновременно поглъщаща и излъчваща смисъла на безсмислието на света.
Актьорският състав в "Зимна песен" включва един от най-знаковите артисти за киното на Отар Йоселиани – Амиран Амиранашвили, познат ни от множество негови ленти, както и от един от най-известните съветски филми от началото на перестройката – "Покаяние" на Тенгиз Абуладзе. Знаково е и присъствието на едно от най-популярните лица от френската "нова нова вълна" – Матийо Амалрик, чиято първа роля изобщо в киното е именно във "Фаворитите на луната". Друго интересно централно присъствие във филма е на актьора-ветеран Руфус, който прави запомнящи се роли още през 70-те. Той взема участие в един от най-паметните образци на лошия вкус, характерен за типичното за въпросното време одиозно "псевдоавторско кино" – Zoo Zero (1979) на режисьора Ален Флейшер, където си партнира с Алида Вали, Пиер Клементи и Клаус Кински, а по-късно придобива популярност и от филмите на Марк Каро и Жан-Пиер Жьоне.
Любопитен факт е, че "Зимна песен" е и последният филм, в който взема участие прочутият актьор-режисьор от 60-те Пиер Етекс, известен с това, че се опитва успешно да експериментира с нямото, черно-бяло, хумористично чаплиново кино в епохата на новата вълна. В лентата на Йоселиани взема участие и друг много колоритен кинематографист – най-известният ромски режисьор, роденият в Алжир Тони Гатлиф, който е живото въплъщение на (анти)утопията на "Дивото дете" на Трюфо. Не на последно място в "Зимна песен" участва и италианският кинокритик Енрико Гези, като грузинецът умело използва в лентата си и чисто визуалната му прилика с Годар.
Филмът на Отар Йоселиани завършва със "зимната песен" на отиващият си свят, изящно цитатно олицетворена от музика изпълнявана от лъжички в булевардно заведение, които удрят ритмично винени чаши, с което "минималистично" напомнят прочутата сцена от "Мълчанието" на Мохсен Махмалбаф от 1998 г. Героите си тръгват от уличното кафене на живота, като преди това изливат на паважа виното си и по този начин олицетворяват отказа си да възпроизвеждат радостно и оргиастично абсурда на собственото си съществуване. "Зимна песен" отказва да чества живота, но съвсем не е и погребален марш. Това е музиката на трансцедентно отсъстващия смисъл. Поезията на ехото на това отвъд, към което неотклонно вървим, без дори да осъзнаваме, че го чуваме.
