Родена през 1994 г., трийсетгодишната литовка Сауле Блювайте беше най-младата сред режисьорите в Международния конкурс на 77-ия фестивал в Локарно и с полуавтобиографичния „Токсично“ отнесе „Златния леопард“ със замах. Завършва Литовската академия за музика и театър през 2018-а, но още като студентка работи като сценарист, режисьор и монтажист едновременно, което ѝ спечелва славата на млада надежда. В периода 2016-2021 г. заснема четири късометражни филма, а междувременно е съсценарист и съавтор на сюрреалистичната историческа драма „Исак“ (2019) – за литовското участие в избиването на евреи през Втората световна война (номинация за Европейската филмова награда през 2020-а).

„Токсично“ е от филмите, в които на пръв поглед не се случва кой знае какво, но героите и атмосферата засмукват вниманието безостатъчно и неусетно заживяваме в техния свят. А той не е от най-ведрите – в сивата, кална и занемарена литовска провинция изоставените от майките си тийнейджърки Мария и Кристина се опитват да мечтаят, но поради липсата на обозрим хоризонт се хвърлят на каквото изникне току под носа им. В случая това е съмнителна „модна агенция“ за начинаещи, която организира дефилета и скъпи фотосесии за сметка на бездруго едва свързващите двата края родители и настойници и обещава пробиви в Париж и Ню Йорк. Девойките веднага захапват и са готови на всичко, за да отговорят на критериите – от обичайното бъркане в гърлото или скришно изхвърляне на вечерята до поглъщане на тения, за да се отърват от „излишните“ килограми върху кльощавите си тела. „Токсично“ обаче е филм не само за анорексията и булимията, за медийната истерия и семейните липси, които ги провокират, или за несъзнавания образ на тялото, който се утвърждава още в юношеска възраст. Освен за всичко това, той е за изграждането на личността в отровната днешна действителност, полутактилна, полудигитална, доминирана повече от полуфабрикатни илюзии, отколкото от съкровени надежди. Отрова, от която или умираш, или претръпваш и минаваш на следващото ниво.

Литовското заглавие Akiplėša („наглец“, букв. „очевадец“) надгражда значението на „Токсично“, описвайки човешко същество, което не се спира пред нищо и не съжалява дори ако околните се окажат унижени или предадени, способно да бъде и грубо, и безсрамно. Тихата, но непримирима със самотата си Мария и екстровертната, устремена към светла пътека в далечината Кристина са противоположни като вода и огън, но обединени в убеждението, че животът не им е даден, за да премине покрай тях. В техния несръчен порив за себеосъществяване и смисъл все пак има зрънце автентична надежда, че времето, в което растат, не е натровило бъдещето им безвъзвратно.

След суматохата в Локарно, вайръл олелията във все по-наложителния за обитаване дигитален сапунен мехур и прожекциите на „Токсично“ на фестивала в Сараево Сауле Блювайте успя да открадне време, за да отговори на няколко въпроса специално за Българското кинообщество.

„Токсично“ е вдъхновен от собствения Ви опит. Бихте ли разказали за контекста, от който се роди този филм?

Израснала съм в атмосферата на запустял индустриален град, подобна на тази, която виждате на екрана. Родена съм в Каунас, втория по големина град в Литва, който по време на съветската окупация е бил промишлен център, но днес заводската му зона е изоставена и когато бях тийнейджърка, изглеждаше тъжен и безнадежден като във филма. Исках да пресъздам този вид микроклимат в контраст с взаимоотношенията между подрастващи момичета.

Имат ли героините прототипи в реалния живот? Как ги създадохте?

Чувствам се близка с Мария, главната героиня на историята. А Кристина е вдъхновена от различни приятелки, които имах, когато бях тийнейджърка, защото най-често се привързвах към подобни много авантюристични, диви момичета. Причината беше, че наистина исках да опозная света, да опитам нови неща и да се впусна в приключения, но просто бях твърде страхлива, за да бъда главното действащо лице във всичко това. Бях повече наблюдател. Така че се привързвах към хора, които бяха моя противоположност и чрез които можех да изживея приключенията, които исках, но не сама, а заедно с тях. Така се оформиха тези два прототипа на различни по темперамент момичета, които първо се сбиват, а после стават неразделни. Създадох ги много интуитивно.

Как подходихте към актьорите и какво беше ключово при избора им?

Проведохме много дълъг кастинг, който отне общо около две години. Искахме да направим процеса на подбор приятен за тийнейджърите, които често идваха при нас уплашени, защото взимаха всичко крайно сериозно, направо на живот и смърт. Затова се опитахме да го обърнем на веселба. Срещахме се многократно с потенциални кандидатки за водещите, но и за останалите роли – понякога стигахме до шест срещи с едно момиче. Организирахме работилници с актьорски игри, за да им помогнем да се отпуснат, тъй като потенциалът и гъвкавостта им можеха да се разгърнат само когато бяха спокойни. Така видяхме как реагират на моите коментари и доколко променят поведението си въз основа на обратната връзка.

Държах актрисите да са на възраст, близка до тази на героините им. Не исках да карам млади жени да играят 13-годишни, защото това щеше да изглежда като измама на екрана. Правех филм за тялото и прехода от детството към юношеството и не исках публиката да вижда зрели хора да се преструват на 13-годишни и да си въобразява, че така изглеждат 13-годишните. Знаех, че се впускам в голямо изпитание, настоявайки за кастинг с момичета на съответната възраст, но се радвам, че подходих така. В крайна сметка подбрахме участнички, които гледаха на проекта игриво и бяха способни да поддържат здравословна дистанция спрямо героините си. А това беше от решаващо значение за актьорската игра в по-наситените сцени.

Филмът е много кинематографичен и въздействието му се дължи пряко на уловената атмосфера в кадрите. Докато пишехте, изникваха ли конкретни образи във въображението Ви, или всички се родиха на снимачната площадка с помощта на оператора Витаутас Каткус? До каква степен импровизирахте?

Доста сцени бяха замислени още докато развивах сценария. Отдавна имах предвид определени образи. А работата с Витаутас ми подсказа още интересни идеи: нехарактерен подход към определени сцени, гледни точки и експериментални заигравания. Цяло пътуване, чрез което постигнахме резултата, който всички виждат сега. Нямахме много време за импровизации на снимачната площадка поради ограничените ресурси и сгъстения график. Изпробвахме снимачни ракурси и по време на подготвителната фаза, така на снимките актрисите се чувстваха по-сигурни, знаейки какво ще се случи и къде ще бъде камерата. Имаше и импровизации, но главно с ъглите, от които да ги снимаме. Ако нещо не се получаваше, намирахме друга гледна точка.

А как се спряхте на заглавието? „Токсично“ е доста популярна дума сред милениълите и поколението Z.

Не знаех, че е толкова популярна, но не сте първата, която го отбелязва. Може би е много използвана в социалните мрежи и въобще онлайн, но аз не съм имала нищо от това предвид, когато решавах какво да е заглавието. Младото поколение разсъждава върху много неща, които преди са били нормализирани, а сега се възприемат другояче, и съм щастлива да използвам дума, резонираща със съвремието. Филмът отразява какво преживях в един момент от живота си и начина, по който се промени възприятието ми. Литовското заглавие е различно, по-конкретно, но двете думи се допълват. „Токсичен“ обхваща много неща едновременно: токсични стандарти за красота, токсични взаимоотношения, токсична среда. Искаше ми се да изследвам през филма дали токсичността е ритуал, през който всеки преминава и от който се учи.

Какво въздействие очаквате да окажете на своите връстници, а може би и на техните родители?

Не мисля за въздействието. Филмът ми не е образователен и аз не съм тук, за да уча на нещо хората. Създадох го, за да разкажа една история за моето поколение с надеждата да провокирам мисли за това какво е било преди и какво евентуално е останало същото за тези след нас.

Как се чувствате след спечелването на „Златния леопард“ и какво влияние може да окаже това върху кариерата Ви? Какво следва?

Сега всички ме питат какво следва. Цялата работа ми дойде някак прекалено – не съм си и помисляла, че е възможно да спечеля тази награда. Все още не усещам влиянието ѝ, защото се върнах към ежедневието си. Може би ще го почувствам повече в бъдеще. Искам да остана здраво стъпила на земята и да се съсредоточа върху това, което искам да създам по-нататък, водена от истинска страст, а не поласкана от наградата или вниманието. Надявам се, че успехът на „Токсично“ се дължи на моята истинска отдаденост на историята и загриженост за образите, които исках да пресъздам. Най-хубавото, което може да се случи, е наградата да ми помогне да продължа да правя филмите, които искам, да си осигуря финансиране и да получа признание. Имам идеи за бъдещи проекти, но трябва да проверя кои от тях ще издържат във времето.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.