Рубен Йостлунд в публичен разговор с Бачо Одишария от Грузинския филмов център

Международният филмов фестивал в Сванети – планински регион в грузинската част на Кавказ със замайващи гледки – посвети подробна ретроспеткива на филмографията на Рубен Йостлунд, започвайки от най-ранните му скиорски късометражки „Свободни радикали“ 1 и 2, през експцентричния му прощъпалник в Кан „Неволно“ до артхаус хитовете „Форсмажор“, „Квадратът“ и „Идиотският триъгълник“. Топлата връзка между двукратен лауреат на „Златна палма“ и този млад фестивал, чието едва четвърто издание се проведе между 15-и и 21 юли в курортния град Местия, е артистичният му директор Мариам Хачвани, която през 2018 г. получава наградата за режисура на фестивала в Пекин именно от Йостлунд за дебютния си филм „Деде“, чието действие се развива в региона. Кулминацията на гостуването на Йостлунд бе публичен разговор на повече от 2000 м височина, с внушителния кавказки връх Ушба за фон, в който той открехна завесата към вдъхновенията и страховете си; връзката между идеологиите и мирогледа си; подхода си към героите и актьорите. Освен всичко разказа с подробности за следващия си филм „Системата за развлечение е повредена“, без да го притесняват спойлерите, защото и в него ще е по-важно как, отколкото какво се случва.

Текстът по-долу е избрана компилация от публичния разговор, едно кратко интервю и неформални дискусии с Рубен Йостлунд, за които грузинското пословично гостоприемство създаде възможно най-благоприятната атмосфера.

Мотивацията

В началото беше по-лесно, защото бях изпълнен с някаква сурова енергия. Идеята да правя филми произтичаше от желанието да им покажа на тези копелета. Но после изведнъж се оказа, че аз съм копелето. Сега трябва да се боря, за да поддържам качеството и да се опитвам да не сваля нивото. Филмопроизводството изисква огромна издръжливост, за да се получи добър филм. Трябва да останеш концентриран върху едно и също нещо в продължение на години. Необходими са поне четири години от момента, в който ти хрумне идея, до момента, в който я изпълниш и я покажеш на публиката. Ключово е да запазиш любопитство към съдържанието.

Колкото повече остарявам, толкова по-трудно ми е да остана в еуфоричния момент, предизвикан от усещането, че съм направил нещо страхотно. Веднага след това започвам отново да се съмнявам. В момента се страхувам от края на следващия си филм „Системата за развлечение е повредена“. Не съм доволен от финала. Опитвам се да разбера какъв трябва да бъде, притеснявам се, че няма да е достатъчно добър. Ако не успея да го намеря, това ще пречупи целия филм.

Влиянията

Възпитанието ми, разбира се, е оказало най-голямо влияние върху личността ми. И двамата ми родители бяха учители и тази тяхна педагогическа нагласа оформи начина, по който правя филми днес.

Освен това съм израснал в Швеция, едно социалдемократично общество, което достигна своя връх през 80-те години. Шведите имахме голямо доверие в държавата, убедени, че тя е добра за нас. Вярвахме в социалния договор. И мисля, че това ме е формирало в много отношения. Аз все още вярвам в необходимостта от една силна държава. В същото време разбирам предимствата на това да бъдеш свободна личност.

Ски спортът и снимането му, с което започнах кариерата си, също ме е оформило много. Както и хората, които срещнах във филмовото училище след това. Имах голям късмет да срещна някои учители, които бяха започнали в киното през 60-те години на миналия век по време на разцвета на френската Нова вълна. Правенето на кино, изразните средства бяха тясно свързани с политиката. Беше като съпротива срещу развлекателната индустрия на филмопроизводството. Да бъдеш режисьор, беше свързано с отговорност и това се оказа много важно за мен.

Повлия ми много и Рой Андершон – неговият неконвенционален подход към създаването на филми беше вдъхновяващ. Прекарвах часове наред в продуцентската му компания „Студио 24“. Просто присъствах на дискусиите и слушах как говорят. Той, както и филмите на чешката Нова вълна ме вдъхновиха да изтъквам тривиални подробности от битието, които произвеждат смях – като например бебето в „Квадратът“, което един мъж люлее по време на работна среща. Или в новия ми филм, чието действие се развива в самолет, в който човек умира от инфаркт. Героят на Киану Рийвс е пътник в самолета и го молят да смени мястото си с вдовицата. Той се съгласява, но трябва да се покатери над мъртвото тяло, за да стигне до мястото си – тривиална подробност. Когато той сяда, дамата зад него пита: „Можете ли да вдигнете седалката?“. Седалката му вече е вдигната, но тя казва: „Не, седалката на мъртвия“. Той трябва да се наведе през мъртвото тяло и да повдигне седалката. Това е глупава подробност, но поставена до трагичните детайли, произвежда черен хумор.

Рубен Йостлунд връчва наградата за режисура на Мариам Хачвани за „Деде“ в Пекин

Идеологиите

Отгледан съм от майка левичарка, която се смяташе за комунистка. Запознах се отрано с Маркс и социологията. Майка ми използваше социологически експерименти в преподаването и възпитанието си, което ми повлия. Израснах през 70-те и 80-те години на миналия век, когато светът лавираше между източната и западната гледна точка, между ляво и дясно, а Швеция беше по средата.

В „Идиотският триъгълник“ ми беше забавно да срещна американски капитан марксист и руснак капиталист, които водят идеологически спор на луксозна яхта. Една от темите във филма е, че позицията, която заемаш в йерархията, променя поведението ти. Много е просто и много напомня марксистките теории.

Достави ми удоволствие да търся цитати от Рейгън и Тачър, които подчертават идеологическия сблъсък между Изтока и Запада. Мисля, че именно затова те спечелиха Студената война. Рейгън винаги имаше подръка добри вицове за Изтока – потърсете ги в Гугъл или Ютюб. Репликите с добро чувство за хумор, идващи от ляво, бяха по-голяма рядкост.

„Квадратът“ е филм за неолиберализма. Исках да провокирам въпроси и мисли в конкретна област и по конкретни проблеми. Не като в съвременното изкуство, обект на този филм. Едно от нещата, които никак не харесвам в съвременното изкуство е, че там се взимат лък и стрела, стреля се и каквото и да се уцели, се обявява за попадение.

Относно „Деде“ на Мариам Хачвани смятам, че това е страхотен филм, защото като режисьор тя показва съчувствие към мъжете, които са продукт на своята патриархална култура. Това за мен беше най-силната част от филма. Разбирам особеностите на тази култура и страданията на жените. Но Мариам не „изобличава“ единствено мъжете, опростявайки конфликта, както обикновено се прави на Запад. В англосаксонския контекст нещата често се елементаризират – мъжът винаги е извършител на зловредно деяние, а жената - жертва. Мариам показва нюансите и сложността на културата, без да прибягва до прости обяснения. И мисля, че това е прекрасно.

Психологията на персонажите

За „Форсмажор“ се вдъхнових от клип в Ютюб с френски туристи в Алпите пред прииждаща лавина. Заинтригува ме преходът от вълнение към страх; как красотата поражда първо възхищение, после нервен смях, а накрая паника. Във филма лавината така и не стига до ресторанта, а само се превръща в снежен прах, който кара хората да се разбягат панически. Катастрофа няма, така че те трябва да се върнат към обяда си, изпитвайки известен срам, че са преувеличили реакцията си.

Идеите за филмите ми често се раждат от някаква проста ситуация. Реших да поставя скандинавски туристи в привидно екстремни обстоятелства, от които нищо не произтича, и да наблюдаваме реакциите им след това. Разказах за тази идея на един приятел, показах му клипа и той предложи: „Ами ако само бащата избяга?“. Веднага разбрах, че такъв трябва да е развоят на филма. Ситуация, с която е лесно да се идентифицираш, но е трудно да се справиш; която съдържа дилема с множество варианти за развитие, е винаги интересна за сценарий.

Подготвяйки „Форсмажор“, се поинтересувах от човешкото поведение при корабокрушения и други екстремни ситуации и как действат инстинктите ни за оцеляване. Заключенията са, че мъжете често действат по-егоистично. Вероятно затова със спасителните лодки се извеждат първо жените и децата, защото мъжете са склонни да се погрижат първо за собственото си оцеляване, иначе не биха им сторили път.

На семейството във филма му се налага да осмисли и приеме егоистичното поведение на бащата по време на лавината. Той нарушава неписаното правило за това, че е мъж, който трябва да се жертва и да защити семейството си, като не го прави.

Не мога да кажа, че непременно харесвам или не харесвам героите си. Подхождам към тях от социологическа гледна точка. Това е като експеримента на Милграм, при който хора прилагат електрически шокове на други хора, защото авторитетна фигура им казва да го направят. Социологията не държи да харесва хората в експериментите; тя намира за интересно как контекстът ни кара да се държим по определен начин. Стремя се да пресъздавам ситуации, в които може би и аз бих постъпил по същия начин. За мен ситуацията е по-важна от героите, които я преживяват. Мисля как да я използвам най-добре и когато подбирам актьорите. Например ако бягащият от опасността мъж е с по-мъжествен вид, това е по-интригуващо поради очакванията към него.

Движещата се камера улавя човешкото поведение по начин, по който литературата не може. Често представям филмите си и казвам на всички за какво става дума, защото важното е изображението, а не спойлерите.

В неформален разговор с Йостлунд

Работата с актьорите

Обичам да започвам сътрудничество с актьори през импровизации. Обичам да създавам много прости сценарии, без да давам твърде много информация на актьора. По този начин те внасят своя опит и идеи, вместо да се опитват да ми се харесат. Искам да започваме начисто. Питам: „Какво бихте направили, ако попаднете в тази ситуация?“. Започваме оттам. Не става въпрос за изграждане на персонаж веднага, а просто за идентифициране на ситуацията и съвместното ѝ изследване.

Обичам да създавам забавна атмосфера и да свалям напрежението. Това е като игра на пинг-понг, в която обменяме идеи и предложения. Целта е да използваме актьорския личен опит и инстинкти. По-късно можем да създадем персонажи, но първоначално става въпрос за собствените реакции на актьора.

Аз самият също обичам да участвам в импровизациите. Това ми помага да разбера по-добре материала и възможностите на сцената. Ако просто стоя отстрани и наблюдавам, пропускам физическото преживяване. Започвам още по време на процеса на писане. Често правя импровизации със съпругата ми Сина, за да изпробваме сцените. По този начин импровизацията е част и от процеса на писане, и от процеса на игра, което ни позволява да завършим сцената по естествен начин.

Изключително важно е да преоценявам сценария въз основа на това, което се случва по време на снимките. Образът и динамиката на сцената често разкриват неща, които не мога да предвидя, докато пиша.

Насърчавам актьорите да предизвикват сценария. Обичам, когато казват: „Никога не бих направил това“. Това позволява да изследваме истината за ситуацията. Ако променим обстановката и тя стане правдоподобна за тях, знаем, че сме на прав път.

Повтаряме сцената отново и отново, докато я почувстваме правилна. След това тя обикновено започва да се влошава и трябва да работим усилено, за да вдигнем качеството. Натискам актьорите като футболен треньор, за да запазят енергията и истинността в изпълнението си.

Когато търсихме актьор за Дмитрий, руския олигарх в „Идиотският триъгълник“, първоначално го виждах като стереотипно груб мачо тип. Но актьорите ми предложиха различни, по-интересни интерпретации. Славко Бурич, на когото в крайна сметка се спряхме, има лице, което разсмива. Той е много симпатичен, за разлика от стереотипа, който имах, преди да го срещна. Трябваше да преоценя предразсъдъците си и да разбера, че личните ми пристрастия могат да опростят ролята.

„Системата за развлечение е повредена“

Всичко започна със заглавието, което изследва борбата на съвременните хора със скуката в моментите, в които са лишени от развлечения. Събирам идеи, като разговарям с хора и комбинирам случки от техния опит.

Един разказ на приятел включваше инфаркт по време на дълъг полет със самолет, който вдъхнови част от филма. Харесва ми да събирам идеи по този начин, като оформям сценария около тях. Друго вдъхновение дойде от експеримент, наречен „Предизвикателството на разсеяния ум“, при който хората се затрудняват да седят сами в продължение на 15 минути. Той показва, че хората предпочитат да правят нещо негативно, отколкото нищо, което е ключова тема. Експериментът, извършен в университета във Вирджиния, САЩ, е много прост. Изследователи помолили хората да влязат в една стая и да не правят нищо в продължение на 15 минути. И се оказало, че на участниците им е много трудно да се справят да стоят кротко на стола. Стават супер неспокойни. Неудобно им е. Някои дори го сравняват с изтезание. Така че учените добавят една функция – човекът, който се подлага на теста, може, ако иска, да натисне бутон и да си достави електрически шок, който е много болезнен, но не и вреден. И се оказало, че две трети от всички мъже натискат този бутон. Седят там и им е скучно, и знаят, че ако натиснат този бутон, ще бъде много болезнено, но въпреки това го правят. И една четвърт от всички жени. Така че разликата между пола и броя на хората, които го правят, е голяма. Няма разлика в класовата принадлежност обаче.

Всичко това напомня на честотата, с която си поглеждаме смартфона. И изводът от експеримента е, че ние, човешките същества, не обичаме да бездействаме. Но ако можем да избираме между това да не правим нищо и да направим нещо негативно, всъщност правим негативното, вместо да бездействаме.

Ще използвам тази предпоставка, за да изследвам съвременните човешки същества, които са свикнали с тази дигитална лудост. Ще им отнема системата за развлечение и ще гледаме как се справят със скуката.

Трябва да ви разкажа за една сцена във филма, с която много се гордея. Вдъхновена е от онзи експеримент. Според мен това ще бъде най-голямото напускане на салона в историята на филмовия фестивал в Кан. Най-провокативната сцена, която съм правил. Това е целта.

Постановката е следната. Семейство, което пътува в самолета, има само един айпад с батерия. Двете деца се борят за айпада, а бащата започва да си изпуска нервите. Започва да мърмори, че ако не може да се справи с това, ще трябва да спре напълно с екраните у дома. А децата продължават с битката. И той предлага да се редуват, всеки по 15 минути. И това редуване ще бъде показано във филма в реално време, без монтаж. И се надявам, че публиката ще разбере, че тя е тази, която е предизвикана. Ще гледат това малко момиче, което седи там и се справя с безпокойството, опитвайки се да се разсее с инструкциите за безопасност. И ще пита: „Татко, колко остава сега?“ „14 минути и 30 секунди.“ Мисля, че ще бъде много интересно да се наблюдава кога публиката ще започне да се разочарова. След една-две минути, без да се случи нищо, детето казва: „Татко, не мога да се справя с това“. А бащата казва: „Знаеш ли какво? Всеки път, когато чуя една-единствена дума от теб, ще започвам 15-те минути отначало отново. И така, 15 минути от сега“.

Би било забавно да поискаме разрешение от Кан да заснемем реакцията на публиката. Или пък някой да обикаля залата по време на прожекцията и да се провиква: „Електрически шок, някой?“. Пошегувах се и с разпространителя, като предложих разпространителите в различните страни да могат да избират колко дълго искат да продължи тази сцена. Ако смятате, че публиката може да издържи 15 минути, рискувайте!

Колкото по-самотни сме, толкова по-добри потребители ставаме. Ако всеки майка, баща и две деца от семейство имат по един телевизор, ще бъдем много по-ефективни потребители. И дори сега, ако погледнете Стокхолм, който е много скъп град за живеене, ще разберете, че в него живеят едни от най-самотните домакинства в света – ние ставаме все по-ефективни потребители.

Другата важна тема на този филм е, че животът е много по-добър на екрана. По-сензационен, с по-силни цветове. Изрязани са всички посредствени моменти, оставено е най-експлозивното съдържание. Как изобщо светът и реалността могат да се конкурират с това, което се случва на екрана? Може би отговорът не е само в самотата. Вероятно получаваме и някаква илюзия за социално взаимодействие от това.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.