В своите медийни изяви покрай излизането на „Котка в стената“ Весела Казакова и Мина Милева настояват, че филмът е провокативен и се занимава с теми табу. Макар че рекламната полза от подобно твърдение е очевидна, самото твърдение е спорно. Да, темите са чувствителни, но в никакъв случай не повече, отколкото преди половин век, когато Кен Лоуч е раздирал собствената си държава с радикална критика за социалните ѝ предразсъдъци и неравенства. Същевременно в един доста по-лицемерно „ангажиран“ свят като днешния скандалът и провокацията се случват много по-тихо отколкото би трябвало, въпреки посочването на очевидните проблеми.

В крайна сметка, за огромното мнозинство отдавна е ясно, че Брекзит е отчасти резултат и от британската ксенофобия и прилагането на двойни стандарти, както и че джентрификация не е просто „фенси“ термин, докато съдбата на българите зад граница често се оказва безпощадно свидетелство за живота в самата България. Изказването на тези истини по-скоро ги банализира, превръща ги в безцелно клише, и именно така тези теми се табуират: всеки опит за борба е предварително обречен, защото ни се набива дори в „свободното време“, че няма как нещата да се оправят. Особено когато си личи как думите на Казакова и Милева са ретранслирани дословно от техните герои Ирина (Ирина Атанасова) и Владимир (Ангел Генов): и за паразитиращите англичани, и за лондонската община, която налага на жителите си да плащат за нещо, което не искат, и за 35-те паунда дневна надница, които все не достигат... Конспектът е съвършено подробен: ако се направи анкета сред лондончани за десетте най-големи проблема на съвременния живот в големия град, и десетте ще са намесени в „Котка в стената“.

Филмът обаче не е документален. В първия си игрален проект режисьорският дует тръгва еднакво силно от критичното си отношение, познато от предишните им два филма, но и от една семпла битова история за изгубена котка. И макар историята да е ползвана през цялото време като платформа за социални коментари, тя е разказана и показана достатъчно интересно, за да може някак да съжителства с тежките дидактични послания. Така е постигнат един симпатичен ефект: сред очакването за нова катастрофа хората се оказват способни да си причинят по-унищожителна катастрофа на най-елементарно ежедневно ниво. Котката в стената е плътен образ, защото метафоричният ѝ аспект (сякаш всички сме котета, влезли по погрешка в някоя дълбока и твърда стена) е наглед по-близкият до ума, но отвъд него стои по-очевидният: че котката е просто котка. И като такава тя дава достатъчен повод за война в една кооперация, където колективното е отдавна погребано. Спазването на някои канони на kitchen sink драмата (начело с непретенциозната камера) само помага на „Котка в стената“ да избие в още по-абсурдна комедия, на места наистина смешна, на места почти като трилър. Контрастът между фарсовите форми на общуване на микрониво и мащаба на засегнатите социални проблеми се набива и придава любопитен фасетъчен ефект: драмата се извращава в мелодрама. Провалите ни са показани като късметчетата, които хората си взимат с кафето: не знаеш какво ще изтеглиш, но макар да е безумно и безплодно занимание, го приемаш с очакване.

В по-общ план трябва да се отбележи и обръщането на погледа на другия: ако вече сме наясно от киното със западната гледна точка към Източна Европа, а и с това как Изтокът гледа на Запада, „Котка в стената“ попада в една по-непозната, но все по-обичайна ситуация: Ирина и Владимир са експати, но експати, които усещат и дори третират самите местни хора като експати – те им плащат социалните помощи, докато получават уриниране в асансьора и накрая дори ги арестуват несправедливо. Тази гледна точка може да се приеме за някаква форма на деколонизация от името на провъзгласените за „втора ръка“ хора и дава възможност да си представим как ще седи филмът след години – като пророчество или като утопия за процеси, които се случват в реално време. Все пак трябва да се отбележи, че в това отношение той страда и от известна сюжетна слабост – в кооперация, пълна с англичани, едни от малкото собственици се оказват българи, а това не е съвсем реалистично на фона на целия суров стил на филма.

Парадоксът на „Котка в стената“ е, че колкото по-лежерно се движи, толкова по-голям ефект има. Колкото по-small е small talk-ът, толкова по-ясно е посланието, отколкото в епизодите, където героите декламират реплики от името на Весела Казакова и Мина Милева. Драматургията, а не документализмът, е неговото същинско оръжие, противно на биографията на неговите автори.