Феноменът жени да режисират филми в „мъжки“ жанрове датира почти от зората на киното, макар и с малко примери. Не можем да не споменем имена като Лоте Райнигер (ранно европейско кино), Айда Лупино (ранен Холивуд) и Елен Мей (класически Холивуд), но за да е пълна и изчерпателна съвременната картина, трябва да се отбележи тенденцията да се осъвременява жанрът на уестърна, и то от жени режисьори. Сещаме се за Кели Райкарт с „Прекия път на Мийк“, а малко след това Валеска Гризебах засне своя едноименен „Уестърн“ в България: двата филма представляват своеобразна преработка на жанра с ясен авторов почерк, макар визуално и наративно да се различават осезаемо. Вниманието, което уестърните обръщат на главните си мъжки образи, се поддава лесно на обработка от вещия „женски поглед“ на режисьорки от подобен калибър. Затова и един от най-очакваните филми в тазгодишната венецианска селекция е именно „Силата на кучето“, уестърнът от новозеландката Джейн Кемпиън.

Това е и първият ѝ филмов проект от 2009 г. насам, когато фикционализираната биография „Ярка звезда“, разказваща любовната история между английския поет Джон Кийтс и неговата съпруга Фани, дебютира в Кан. Кемпиън също така остава в историята като първата (но вече не единствена) жена, носителка на престижната „Златна палма“ за най-добър филм с „Пианото“ (1993). След продължилото повече от десет години затишие режисьорката беше посрещната с овации, а филмът ѝ вече събра позитивните реакции на критиците пряко от Лидото. Доскоро за проекта се знаеха само актьорският състав и фактът, че сюжетът е вдъхновен от уестърн роман на американеца Томас Савидж, издаден в началото на 21. век.

Склонността на Кемпиън да разнищва опърничави персонажи, с еднакъв интерес без значение от ролята им, е първото нещо, възпрепятстващо преразказването на филма посредством кратко резюме. Може би неочаквано за зрителя филмът не отделя категорично протагонисти от второстепенни герои, нито пък може да се каже отчетливо кой е главният герой на тази история. Съчетанието между провокативната проза на едноименния роман и това режисьорско любопитство осигурява многопластовост на сюжета и всевъзможни интерпретативни входове за всеки един зрител към всеки един от героите, така че никой да не остане изолиран в самотата, която така или иначе сам си причинява.

Братята Фил (Бенедикт Къмбърбач) и Джордж (Джеси Плимънс) Бърбанк движат най-голямото ранчо в местността и делят едно легло в огромната си къща вече 40 години. Когато филмът ни запознава с тях, акцентът пада върху заядливия манталитет на Фил в сравнение с мълчаливото достойнство на Джордж: разбирателството им е почти безмълвно, по всичко личи, че всеки е успял да вмести другия в живота си почти до пълно срастване. Затова и когато в картинката се появява героинята на Кирстен Дънст, вдовицата с малолетен син Роуз, балансът естествено бива нарушен. Скоро Джордж се жени за Роуз и довежда булката си в семейния дом, за ужас на Фил, чието асоциално отношение вече е засегнало както самата нея, така и сина ѝ Питър. В ролята му се въплъщава Коди Смит-Макфи – млада австралийска надежда с роли в американски блокбастъри и артфилми, – чиято студена, но безусловна отдаденост към майка му предопределя хода на сюжета от самото му начало, когато гласът му зад кадър заявява, че се чувства като нейния спасител след самоубийството на баща му.

„Силата на кучето“ разказва историята си в нейното линейно разгръщане от няколко години, макар и да използва няколко времеви скока. Междувременно Питър заминава да учи медицина в града, Джордж все по-често отсъства, а неприязънта на Роуз към Фил (и неговата към нея) нарастват главоломно. Повалена от мъката си и проваления опит да продължи напред, новата мисис Бърбанк изпива по няколко бутилки бърбън на ден пред сина си, който се чувства длъжен да прекъсне този порочен кръг.

Така и Питър, и Роуз, и Фил се оказват по еднакъв начин главни герои в действието, което дължи натрупващия се интензитет на безлюдното ранчо и мъжкарските асоциации с всичко, което го заобикаля. Образът на Фил като главния каубой изобилства от символи на власт, колкото и да са стерилни: например ботушите му от качествена кожа и твърда подметка, които известяват присъствието му много преди лицето му да се покаже пред камерата; ресните на каубойските му панталони, които сам си шие; кожите на добитъка, които изсушава и изгаря, само и само да не ги продаде на местното население; демонстративните му обиди и крясъци на всяка вечеря. Зад всичко това обаче скоро разбираме, че се крие нестандартна история – от образованието му по класическа филология в "Йейл" до пиетета към каубоя, който го е научил да оседлава кон, но вече не е е сред живите.

В хода на филма няколко специфични момента хващат Фил в усамотение: някои от тях са воайорски заснети между клони и дървета в едно езеро, а други са през очите на тайно промъкващия се Питър. В тези моменти на самота Фил е показан като мъж, който преживява собствената си чувственост като болезнена, затова и си позволява да влезе в контакт с нея само при контролирани от него обстоятелства. Зад фасадата на грубост и антисоциално поведение е (неизненадващо) репресирана хомосексуалност, за чието осъзнаване само се загатва посредством поредица от запомнящи се детайли – кадриране на предмети със сантиментална стойност, чиято повърхност съдържа неразказаната, но запечатана от камерата история. Поверявайки тази амбивалентна роля на Бенедикт Къмбърбач, Кемпиън поема оправдан риск, който обаче се отплаща благодарение на съчетанието от пресилена суровост и мекия поглед на англичанина. Чертите му в съчетание с методичното му влизане в роля на репресиран насилник описват точно противоречивите характеристики, вписани в героя на Фил изобщо.

Заглавието на филма представлява цитат от старозаветния Псалм 22, който гласи в целостта си: „Но Ти, Господи, да не се отдалечиш; Ти, сило моя, побързай да ми помогнеш. // Избави от меч душата ми, живота ми –от силата на кучето“. Пасажът касае изкушенията пред молещия се, който обаче отказва да се предаде пред Господното мълчание и втъкването му във филма очертава и другите теми, които се засягат посредством умножения образ, резултат от сбора на всички герои. От една страна, това са съблазните на пороците, от друга – желанието за различен живот; както осмеляването да започнеш този различен живот, така и исканото наказание за това, че си посмял да го започнеш.

Със „Силата на кучето“ Джейн Кемпиън определено не залага на сигурно, тъй като филмът понякога прави впечтление, че разполага с повече тъкан, отколкото скелет, но дори тази слабост може да се окаже негово предимство. Образите се врязват като с длето в очите на гледащия: като окървавен клас пшеница, люлеещ се от вятъра; като инфектирала се рана върху ръката, която накисва ивици добича кожа; като въже убиец, скришом подритнато под леглото. Способността да вплетеш толкова успешно във филма си алегорични кадри, които сетне изпъкват отново, осветени от събитията, които вече са оставили своя отпечатък върху тях, е рядък талант, чийто допир стига болезнено дълбоко – през екрана, през камерата, и се загнездва в зрителското въображение, за да започне нов, свой си, отделен живот.