Бинджуочинг: трескавото гледане на някой сериал, който е достатъчно арт и достатъчно кратък, че докато си отсвирваш цялата нощ с него, да не се чувстваш пропаднал човек. “Хайде още малко”, докато, в ранните часове на следващия ден не решиш да догледаш и последния епизод. Защото как ще се прекъснеш точно на него? За първи път в бинджуочинг ме въвлече “Наркомрежа” (когато Омар Литъл влезе в картинката), за последен – “Бари” (всичките 8 шантави епизода по 35 минути наведнъж, пък каквото ще да става). Има сериали, на които е срамота да устоиш, и ако за едни знам с точност защо (“Мостът”, “Щастливата долина”), за други леко недоумявам, но то не ми пречи да се пристрастя (Fleabag, Last Man on Earth, Search Party – и тук нарочно посочвам само такива за необичайни приятелства). Дългоочакваният “Гениалната приятелка”, първите два епизода от който бяха прожектирани във Венеция и предизвикаха десетминутни ръкопляскания, със сигурност няма да ми докара безсънни нощи.

“Гениалната приятелка” е адаптация на едноименната книга на Елена Феранте (писателски псевдоним на личност, която отбягва почти всяка публичност) – всъщност на цяла тетралогия, която за последните 7 години стана световен бестселър. Всеки от четирите романа, които разказват шестте десетилетия от дружбата на две твърде различни жени, започнала през 50-те години на миналия век в беден неаполитански квартал и завършила с изчезването на едната, ще бъде превърнат в осем епизода по 50 минути. Самата Феранте е в сценарния екип заедно с режисьора Саверио Костанцо, един от продуцентите е Паоло Сорентино, а сериалът, чийто първи сезон тръгва тази есен, е първата чуждоезична продукция на HBO (в сътрудничество с RAI)... Подготовката е епична: осеммесечен кастинг, 150 актьори и 5000 статисти, 1500 костюма, 100 дни градеж на мащабния декор, който влючва 14 жилищни кооперации, 5 апартамента, църква, тунел... Изпълнителките в главните роли – русата, примерна и спретната Лену (Èлена) и черничката, дива и спонтанна Лила (Рафаела) – в течение на четирите сезона ще са поне четири двойки в различна възраст: най-малките са непрофесионални, по-големите са актриси с опит. Всичко това е похвално, разбира се, но в него явно е отишла огромна част от енергията на проекта и филмът се е получил “старателен, но вял”, както писа един италиански вестник.

“И тук ще чакам твоята поява, / понеже ти допадаш ми по нрав: / рече ли някой дух да отрицава, / не ми дотяга, ако е лукав. / Човек задрямва лесно и след време / се размечтава за спокойни дни – / но ти го безпокой и го дразни, / та като дявол с труд да се заеме!”, това казва Бог на Мефистофел в небесата, когато го праща за другар на Фауст (Гьоте, в превод на Любомир Илиев). Феранте го използва като мото, а и за да въведе Лила – момичето, което е по-будно, своенравно и различно от всички около разказвачката Лену, и което се превръща в нейно основно безпокойство и дразнение, но и радост и вдъхновение. “Живеехме в свят, в който и деца, и възрастни често се нараняваха взаимно... Не изпитвам носталгия по детството ни, то беше пълно с насилие” – така твърди авторката, но разказва простичките, съвсем неизключителни патила на Лену и Лила тъкмо с носталгия. Така е направен и сериалът: с лек привкус на амаркорд и желание за грозни, мръсни, зли, но без разпуснатата, изненадваща гениалност на онези истории: като упоено чудовище, на което ноктите му са подрязани, зъбите – изправени с шина, а люспите – излъскани от прахта и кръвта. Не изглежда огромният екип да е вилнял – по-скоро всички съвестно са си изпълнили задълженията и са се разотишли.

Момичетата живеят в провинциална среда, дълбоко проникната с женомразие и слабо устремена към прогрес, която ни е известна от безброй книги и филми, да не кажа и от живота. Нещата, през които минават, нито са нови, нито са предадени по новому. Шестгодишната Лила пред черната дъска показва на всички, че сама се е научила да чете и да пише... момчета хвърлят камъни по момичета... самотна вдовица се влюбва в женен железничар... Кастингът е фантастичен, както и декорите – човек може да гледа в упоение лицата и формите цял епизод. Но четири пъти по осем – надали. Там, където Феранте понякога е силна – в словесната формулировка на житейските етапи – Костанцо не е имал добро кинематографично решение и се е предал на най-лесното: много глас зад кадър и много мелодраматична музика. Първата книга от неаполитанската тетралогия на Феранте – на фона на високия старт с “Фауст” и на голямата италианска литература – е едно някак юношеско четиво; приятно, но не и необходимо. Първите два епизода от телевизионното му превъплъщение (“Куклите” и “Парите”) заслужават около четворка за старанието да го наподобят.

Преди почти четвърт век гледах “Целувката на жената-паяк” на Ектор Бабенко по БНТ. Историята толкова ме впечатли, че се сдобих с книгата на Мануел Пуиг, по която е филмът, прочетох я, окончателно се влюбих и я преведох. Година-две след публикуването ѝ на български попаднах на DVD с филма: на второ гледане ми се стори кошмарно нескопосен и мъчителен за изтърпяване. Чела съм, че Пуиг го възненавидял, когато го гледал, но не пропуснал да отбележи, че публиката реагира така, както той би очаквал да реагира на книгата... Чела съм също, че Маргьорит Дюрас никак не одобрила “Любовникът” на Жан-Жак Ано по едноименния ѝ автобиографичен роман, а за мен тези две произведения са съвършен пример за “превод” между изкуствата. Без да съм сигурна в нищо, дълбоко се съмнявам, че почитателите на Феранте ще познаят любимите си персонажи в сериала “Гениалната приятелка”. И все пак е добре да опитат.