Два мита циркулират в медийното пространство във връзка с всеобхватното проникване на интернет дори и в най-затънтените кътчета на планетата. Единият е, че наличието му изравнява възможностите, където и да си, а другият – че достъпът до него е непременно човешко право и неоспоримо благо, към което трябва да се стремим. Руският филм „Ловецът на китове“ на дебютанта Филип Юриев, чийто международен път тръгва от Венеция, а тези дни получи наградата за най-добър филм на Трансилванския филмов фестивал, косвено опровергава и двата. Междувременно на преден план пресъздава живота по бреговете на Камчатка, чиито оскъдни жители битуват в пълна хармония със заобикалящата ги природа, но не и с човешкото си Аз, което жадува за контакт със себеподобни.

„Ловецът на китове“ обема контрасти, подсмихвайки се на общоприети представи и го прави още с началните кадри – докато текат руските надписи, всъщност обхождаме съмнителен квартал в Детройт, а камерата ни въвежда в бардак, където малолетни на вид, полуголи девойки танцуват на пилони. Една от тях се отправя към стаичката си, защото на лаптопа я чакат пръхтящи клиенти, които пълнят виртуалната ѝ касичка. Ракурсът ловко се прехвърля от другата страна на екрана и се озоваваме в скромна рибарска къща в Лорино, селце на брега на Чукoтско море, където облещени тийнейджъри поглъщат с очи русата HollySweet999 – дигитална и безплътна, но на практика единствените женска плът и присъствие, до които имат достъп. „Дали ни вижда?“, чуди се Льошка, главният герой на филма, който живее с баща си и още неколцина ловци на китове сред сурови, главозамайващи пейзажи. Въпреки пространствената свобода обаче Льошка е заклещен в сексуалните фантазии на съзряването, които няма как да бъдат утолени в оредялата заобикаляща го общност. От по-нататъшен разговор с най-добрия му приятел Колян разбираме, че приласкаването на момичета на тяхна територия е свързано с непосилни логистични еквилибристики, поради което интернет остава единствен отдушник. И Льошка бързо ще потъне в измамния му свят, където ще изживее типични за незрялата първа любов колизии – очарование, разочарование, ревност и ярост, – макар и виртуално. Сляпо влюбен в пикселирания образ на HollySweet999 и в неведение за факта, че обратната връзка с нея е невъзможна, той учи английски и опитва да общува с нея, а когато разбира, че „връзката“ им не е „ексклузивна“, изпада в умопомрачение и проявява неподозирана агресия. Да я срещне на живо, се превръща в неговата Американска мечта и той решава да прекоси по море 86-те километра, които делят Чукотка от Аляска, за да стигне до заветния Детройт. Град блян за Льошка, който за американския полицай на отсрещния бряг е просто shithole, a в реалността е печално известен с фалиралата си автомобилна индустрия и изоставени призрачни сгради.

За Лорино, най-голямото село на Чукотския полуостров, вече е правен документален филм през 2008-а със същото заглавие, който показва бита и поминъка на хората там. Игралният филм на Филип Юриев, визуално решен в мъглива сиво-синьо-кафява гама, обхожда надлъж и нашир магнетичния, осеян с причудливи скелети на китове пейзаж, докато се опитва да разбере какво им е на тези хора, чийто традиционен бит е бил пометен от индустриализацията и пригоден за поминуване предимно на икономически изгодните – тоест младите, здрави мъже, които вадят китове от морето, но нямат условия за пълноценен социален и интимен живот на километри от работното си място. Но Юриев не се е стремил към документално свидетелство за тежкия живот в отдалечените краища на Русия. „Ловецът на китове“, с минималистичния си разказ, вторачен във вътрешния свят на главния герой Льошка (талантливия натуршчик Владимир Онохов), е по-скоро магическа притча за мечтите и съзряването на място, несинхронизирано с времето, но същевременно връхлетяно от иновациите му. Приказният елемент е подсилен и от находчиво подбрания саундтрак – хипнотичната Rockin’ Band Inside My Heart, композирана от Анджело Бадаламенти за „Туин Пийкс“, звучи в моментите на свободно реене на Льошка с мотоциклет из пустошта и навява тайнственост, а горчиво-романтичният евъргрийн на Рой Орбисън Only The Lonely го съпровожда в лодката, предполагаемо отправена към Детройт, която, също така предполагаемо, ще го избави от самотата. Отвъд конкретността универсалният пласт на филма е стряскащ психологически портрет на един „невежа“ с неподготвени за шеметния технологичен прогрес сетива – човешка tabula rasa, чието съзряване се случва в крайно манипулативна медийна среда, единствения му досег с големия свят. Директна метафора за ефекта на симулакрумната реалност върху неукрепналите мозъци, които тепърва започват живота си.