Ана Хинтс събира материал за дебютния си пълнометражен филм седем години, монтира го две, селектирана е за „Сънданс“ и получава първото си отличие там. За множеството последвали награди, включително тази за най-добър филм, режисиран от жена, от „София ДокуМентал“ и първия приз в раздела за балтийско кино на талинските „Черни нощи“, Хинтс твърди, че са ѝ дадени за всичко в начинанието ѝ, заради което в началните етапи му е отказвано финансиране.

„На сауна по сестрински“ е заснет в малка дървена къщурка сред природата – типичната димна сауна край езеро в Югоизточна Естония. Обичаят по многочасовото загряване, поддържане и ритуално посещаване на подобни бани е толкова стар и специфичен, че от десетилетие е обявен от ЮНЕСКО за част от нематериалното културно наследство на човечеството. В тях някога са се раждали деца и до ден днешен се опушва месо – тези два съпътстващи факта, поднесени заедно, могат да създадат известен дискомфорт, но той е най-невинният от всички, които ще последват.

Хинтс разказва, че през трупането на истории и финалното им пробиране се е движила интуитивно – знаела е само, че иска да започне с лед и да завърши с вода. Повествованието тръгва от малка група приятелки, чийто състав постепенно се разширява и сменя с жени, спонтанно пожелали да се присъединят към проекта – Естония е малка, вестта за снимките се разнася бързо, доброволки не липсват. Принципът на авторката е никого да не убеждава да се включи и нещо повече – от никоя от участничките да не иска подпис под договор за използването на заснетите с нея сцени преди постпродукцията, когато вече може да се види какво и как се е получило („... така и ние бяхме уязвими като тях...“). Като едно от най-големите си изпитания сочи фазата след монтажа, в която се налага да поднесе добро извинение на многото жени, чиито разговори е изрязала от окончателната версия.

Разказът от вътрешността на сауната, тази символична утроба, е, разбира се, гол, чорлав, задъхан, влажен (снимките вървят на четиричасови сесии при 80 градуса средна температура с пареща апаратура: „Потта ми капеше по обектива и монитора – казва операторът Антс Тамик, – веднъж дори загубих съзнание“.). Тялото е главен герой на визуалната му част – безумно интересно и пластично; непривично нормално, несексуализирано и неупотребено с манипулативна цел. Напукани пети, „нерегламентирани“ обеми, оросена с капки кожа и коси на фитили, целулит, несиметричности – камерата следи всичко в често свръхблизки планове и в процеса изпитва и носи удоволствие. Неща от физиката и дори физиологията, несвикнали да бъдат предмет на внимание, получават възможност да се разгърнат на воля и заемат екрана за удовлетворение на едни и – допускам – смут на други. Любопитен, вероятно необходим, макар и сякаш невинаги работещ избор е да се показва основно едно лице (другите са изцяло извън кадър или само се мярват), което повечето време служи за онагледяване на чуждите думи, бидейки точката им на пристигане. Има много съчувствено слушане в „На сауна по сестрински“.

Първоначалната илюзия, че филмът ще е гланцирана полуфолклорна-полурекламна възхвала на „свещено“ пространство, обитавано от свидни спомени и предания (подхранена донякъде от въвеждащите кадри и от някои отрязъци от саундтрака), за щастие, скоро се разсейва в полза на нещо далеч по-смислено. Трудното изплува от недрата на човека, когато той се усети в безопасност – така става и тук. Жените се отпускат и поемат право към табутата и травмите. „... бягах през двора, а майка ме гонеше с косата – ако се бях спряла, щеше да ми съсече краката.../ ... и аз съм правила аборт.../ ... толкова мъртви съм мила.../ ... знаех, че косата ми ще започне да пада, но не знаех, че същото важи за цялото тяло и на втората седмица се шашнах от шепа окапали косми в гащите си... / ... когато дядо биел баба, удрял главата ѝ в пода... /... толкова ли съм грозна, помислих си, та майка да не вярва, че са ме изнасилили?“

Докато навън се редуват сезоните, вътре пейзажът е неизменно с цвят на плът и мрак. Огън, вода, земя, въздух: сауната съсредоточава във и около себе си стихиите, а с тях – и различните агрегатни състояния на душата на посетителките си. И най-страшните премеждия са изказани артикулирано, тихо и в това спокойствие на общуването има неочаквана сила. В естонската култура, научаваме, за чувства не се говори, а в естонските семейства хората не се прегръщат. И въпреки това „На сауна по сестрински“ бърка в най-сложните чувства, а една прегръдка е сред най-силните му сцени.

Виждаме как жените се натриват със сол. Как седят на дървеното чардаче и слушат едната да свири. Как тичат през снега само по вълнени чорапи към дупка в леда. Как се пляскат с метлички от свежи вейки. Как мълчат. Притегателният център на цялото е сауната, но дали тя е причината или следствието на милостта, с която хората в нея се отнасят помежду си, нямам представа, а вероятно и няма значение. Сигурно е, че на някои зрители този филм ще подейства освобождаващо, а други ще притесни. Още по-сигурно е, че и в двата случая ще им направи добро.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”.