Журито на основния конкурс в последните талински „Черни нощи“, оглавено от Илдико Енеди, присъди две награди на черно-бялото исландско road movie „На път с мама“ (реж. Хилмар Одсон): гран при за „прозрачния му, семпъл, но смел киноезик... елегантното чувство за хумор и непретенциозния начин, по който повдига най-наболели теми от личния живот“ и отличието за музиката на естонския композитор Тъно Кървиц. 

Някъде из Западните фиорди на Исландия в началото на 80-те години на ХХ век, в уютната дневна на голяма усамотена къща двама възрастни хора с панталони седят в съседни кресла: и двамата плетат пухкави пуловери. Глас по радиото споменава водопада Гутлфос и жената се замисля: някога нейната майка се е снимала на фона на въпросното природно зрелище, а тя така и не е ходила там. „Искам снимка пред Гутлфос“, заявява тя на мъжа (неин син). „Не е ли малко късно за такива работи?“, отхвърля идеята ѝ той. Ден по-късно обаче става наистина късно – майката умира, синът я привежда в шикозен по своите разбирания вид (силен грим, кожено палто и шапка с воалетка), качва я на задната седалка на бричката си, на предната взема кучето Брежнев и подкарва към родното ѝ селце в южната част на страната, където тя му е казала, че иска да бъде погребана.

Така започва едно, за съжаление, твърде предвидимо „приключение“, което неведнъж минава границата на добрия вкус, и то не целенасочено (пътуването с тленни останки може да се движи на предела с табуто, без да прескочи оттатък, както в „Мис Слънчице“, а може и нарочно да прескочи с двата крака и да се разпищоли творчески, както в „Швейцарско войниче“, но в отношенията на Йоун с трупа на майка му има повече Норман Бейтс, отколкото друго). Слагам „приключение“ в кавички, защото тук всичко от значението на думата („необикновена случка, забавно преживяване, свързано с голямо вълнение, удоволствие и изненади за някого“) е докоснато само отгоре-отгоре.

Намерението на типичното road movie (а съответно и очакванията към него) е да покаже някакъв колкото физически, толкова и духовен преход, осеян с изненади, рискове и поводи за порастване на фона на интересни човешки и природни пейзажи. „На път с мама“ не се и опитва да е нетипичен, но от „задължителните“ елементи е разгърнал главно фона. И екстериорите, и интериорите, и работата на оператори, сценографи и костюмографи са на равнище, а музиката – без да е паметна – действително успява да е и разнообразна, и ненатрапчива, и разширяваща възприятието. Но потенциалът за искрено общуване с публиката бива похабен още в самото начало и от там нататък следва низ от „номера“ – етюди или картинки, които спокойно могат да се изрежат, разместят, завъртят на обратно или сменят с други, без това да доведе до съществена промяна. А финалът е толкова непасващ по тон и логика на всичко до момента, че стои като заимстван набързо от друг автор или друга история.

По пътя синът спори с майка си и с Брежнев, снима със своя пентакс и попада на други хора, което не му се е случвало от години (главно поради липса на живец, както изглежда): хипита от Германия, нервозен шофьор, две отворени госпожи, които празнуват рожден ден, клоун, танц с факли в мъгла, френски турист на последна екскурзия. С туриста провеждат диалог, без да разбират езиците си: единият кара на исландски, другият – на френски, с лек сантиментално-комичен ефект от сходната посока на успоредните им монолози. Лошото е не толкова, че това вече е правено (вж. разговора на три езика от „Дух куче: пътят на самурая“), а че е правено по много по-интересен начин. Навсякъде му се привижда отдавна обичано момиче. Непознати споменават всеобщото очакване на комета същата година...

Измъкването на Йоун от черупката му е представено като съвкупност от хубави гледки и проветряване на стари огорчения с много ограничен диапазон, не от реални съприкосновения с другите или дори със себе си. Единственото голямо не съвсем очаквано разкритие по пътя не е показано, камо ли доказано, а е обявено след прескок във времето – повествованието има търпение за безброй изгледи тип „кола върху шосе“, но не и за няколкосекундна сцена, в която да видим как централният герой получава най-важното прозрение в живота си. В изложеното на екрана трудно се разпознава нещо като хумор. Или история. Или емоция. Или оригиналност. „На път с мама“ е разтеглен проект за кино, изпълнен коректно в някои от съставните си части, но като цяло пустеещ. И да, ако в началото на такъв филм настойчиво се споменават водопад и комета, то някъде след средата непременно получаваме водопад и комета, но от това нищо не следва.