В прозорливата си и забавна изследователска книга Bullshit Jobs покойният вече американски антрополог Дейвид Грейбър класифицира и анализира всички онези модерни днешни измислени и напълно безсмислени длъжности, нароили се най-вече в развитите страни, без които човечеството спокойно може да мине. Изпълнителите им обаче се радват на по-високо заплащане от лекари и учители, a самочувствието им е правопропорционално на безполезността.

Главната героиня в този проникновен и извънредно актуален естонски филм с премиера в Балтийското състезание на Международния филмов фестивал „Черни нощи“ в Талин е от противоположния вид – жена с професия, подплатена със съдържание, знания и потенциал, с които би могла да допринесе за обществото (по Грейбър), но оказала се от губещата страна в този обявил война на смисъла свят. През целия си живот е правила нещата “добре и както трябва” и не само че не е получила нищо в замяна, но и перспективата да работи като научен изследовател, а способностите ѝ да бъдат използвани целесъобразно клонят към нула. Потомствен физик с дългогодишен опит, Сандра остава без работа, защото институтът по физика, в който работи от години, решава да разрасне маркетинг отдела си за сметка на изследователския, за да атакува фондове и грантове и да опита да закрепи нестабилното финансиране за научната дейност. Заплатата ѝ е пренасочена към девойка с хъс, чиято задача е да създаде имидж на института в социалните мрежи, наблягайки повече на фотографски портрети на екипа, отколкото на работата, която той върши. Парадоксално решение в тон с парадоксалната реалност, която следва единствено пазарната логика, следователно измерва значимостта на една дейност само според незабавната печалба от нея. Така съдържанието остава на заден план за сметка на опаковката, която е от първостепенно значение в неолибералния капитализъм, защото в условията му продажбата е по-важна от стоката. А в свят, където се продава повече, отколкото се произвежда, стоката рано или късно се свежда до празни приказки.

„Изобретихме виртуални дърва за виртуална камина и продадохме проекта в Япония. Купуваха като луди, но скоро се появи конкурент и инвестициите секнаха. Знаеш ли къде се провалихме? Дървата ни горяха твърде бързо“, ентусиазирано и съвсем сериозно обяснява надъхан хипстър, шеф на естонски технологичен стартъп, пред четиресетина годишната Сандра – единствената фирма, която „рискува“ да я наеме. След като е направила търпелив опит да се впише в инфантилния екип, изтърпявайки музикалните напъни на членовете му, празнословните им идеи и нищонеправенето, тя решава да напусне без изгледи за алтернатива. Това обаче е по-скоро развръзката на нейната трагикомична одисея в търсене на работа, през която ни превежда фабулата. Упорита, целеустремена и несъобразително честна, Сандра прави всичко, което изисква от нея целият безумен процес на търсене на работа, но отказва да играе играта на подчинение – демонстрира компетентност пред по-некомпетентни, но на ръководни постове; не намира за необходимо да „работи в екип“, щом може да се справи със задачата сама; говори с доминантен тон, вместо да сниши глас. Чувството за унижение след всеки отказ обаче нараства в нея наред с чувството за срам от родителите ѝ, които просто не разбират какво и защо ѝ се случва, при положение че отдавна е доказала възможностите си: майка ѝ се тросва, когато разбира, че гледа към сферата на бизнеса, а не към науката, а баща ѝ, заровен в причудливите си изобретателски идеи, предпочита да скъса с реалността, отколкото да я погледне в очите. И двамата са представители на последното поколение, за което прогресът – научен, икономически и обществен – е бил смислен хоризонт, давал е надежда. Сандра е от следващото поколение, възпитавано с тази надежда, докато смисълът се е изгубвал по пътя. Вътрешната ѝ покруса от несъвместимостта между ценностната ѝ система и новите правила е деликатно и безмълвно изобразена върху каменното лице на актрисата Мари Абел. Ненатрапчивият киноезик на филма, залагащ на игра със светлина в портретните кадри и съзерцателни дължини, предоставя пространство за невербално, по-скоро интуитивно общуване с героинята, което компенсира статичната иначе камера, обхождаща предимно интериори с изчистена геометрия и в сивосинкава цветова гама, типични за северния дизайн.

Естония е известна с технологичния си напредък, електронното гражданство, което лесно привлича чужди инвестиции, и бума на стартъпите в IT сферата, така че можем да допуснем, че „Сандра намира работа“ е провокиран от тази „прогресивна среда“. Пълнометражният дебют на Каупо Круусиаук очертава печалния силует на общество, вторачено във формата и външния израз на нещата и същевременно все по-малко заинтригувано от съдържанието. Абсурдисткият оттенък в диалози и ситуации е отчасти хипербола, отчасти отражение на самата абсурдна реалност.