Съзнателно или не, „Радиолюбител“ на баския режисьор Икер Елориета, показан в Конкурса за дебюти на Международния филмов фестивал „Черни нощи“ в Талин, следва оптимално подходяща формула за дебют. Със скромен бюджет и скромен екип – освен режисьор Елориета е също сценарист, оператор, монтажист и продуцент, което го превръща в едноличен автор – филмът избира минималистична траектория и дълбае целенасочено в една посока. Предимството на подобен „аскетичен“ модел е, че без да държи да е непременно оригинален или иновативен, или пък да каже всичко накуп, както се опитват много дебюти, „Радиолюбител“ се съсредоточава в темата и вниква в същината ѝ, следвайки неотлъчно героя си. Тема колкото универсална, толкова и конкретно актуална за сегашния момент – свързването между хората поотделно и със света, което в ковид реалността стана все по-чупливо.

Трийсетина годишният Нико е аутист и както можем да си предстaвим, отношенията му с реалността наоколо не са безоблачни. Срещаме го тъкмо след като е изгубил майка си и целият му път от тук до края на филма е отдаден на усилията да намери лодка, с която да влезе в морето и да разпръсне праха ѝ. Бягайки от покровителствената си леля и социалните работници, Нико отива в родното си градче на брега на океана, където попада на бившата си съученичка Ана, а тя му обещава помощ. Свързват ги не само общо минало и ранимите им души, но и невъзприемчивостта на правилата, по които се очаква да текат животите им. И двамата не се вписват в стандартите, но това все още не е предпоставка за намиране на общ език. Нужна е любов - невъзможна за култивиране обаче в свят на единаци. Решен да докара докрай скромното си по мащаб начинание дори и сам, Нико се изправя пред огромни перипетии. Не просто защото е аутист и среща зли хора по пътя си. Светът извън защитния пашкул на някой, който го е обичал безусловно, се оказва толкова инатлив и неогъваем в своята настоятелна баналност, че го изплюва автоматично при всеки опит за взаимодействие. Единствените му верни спътници остават слушалките заглушители, в чиято изолирана среда потъва, за да чуе себе си и да се намери в тревожността. А радиото, което обича да слуша, осъществява филтрирана връзка със света и същевременно е негова метафора – животът навън трепти на честоти, които той не улавя, и обратното.

Камерата на Елориета е неотлъчно по петите на героя, изграждайки интимна атмосфера, близка до документалното наблюдение. При все че е вдъхновен от реален човек, когото авторът познава отблизо, автентизмът му е далеч от суровостта на синема верите стила. „Радиолюбител“ по-скоро се родее с поезията: талантливо изваян постановъчен филм, в който всяка гримаса, движение и дихание са си на мястото, надиплени като стихове в нежна и тъжна поема за жестокостта и самотата като неизбежни спътници в живота. Музикантът Фалко Кабо в ролята на Нико, завършил театрално училище със специалност „Музикален театър“, владее до съвършенство езика на тялото, което му помага да пресъздаде истинно вътрешното напрежение, тресящо героя външно. Крехко човешко същество, както го описва Елориета, неспособно да придобие опит и знания чрез собствените си действия и социални взаимодействия, а само по пасивен път – радиото и майката, чието отсъствие разклаща преносно и буквално способността му за ориентиране в пространството.

В последните години се появяват все повече испански филми, които нарочно или не късат с традицията и клишетата за „типично испанското“ – „Радиолюбител“ не е нито цветен и екстатичен ала Алмодовар, нито непременно алегоричен ала Саура. Но пък е емпатичен и автентично толерантен не само на хартия, което е често срещано у испанците  – освен че успява да ангажира публиката с вътрешния свят на един аутист, без да изпада в сантиментализъм, си позволява зъл второстепенен герой в инвалидна количка, чието увреждане не го характеризира непременно и реално няма никакво влияние върху сюжета; портретът му е изграден независимо от тази му особеност. И прави чест на Икер Елориета, че не етикетира филма си като „за малцинства“, за да извлече дивиденти от темата. Вероятно защото се интересува повече от човека от плът и кръв, отколкото от формулирания му проблем.