„Торта от чесън...“ / „Няма такова нещо.“ / „Има, ако го направиш.“ Този мъничък детски диалог е от превъзходния документален дебют на журналиста Раду Чорничук „У дома“ (даден на български като „Акаса, моят дом“, при все че на румънски acasă е просто „вкъщи“). Ако искаме бързо да се ориентираме „за какво се разправя“ – сравнението с два независими игрални филма от последните години може много да помогне: и тук, както в „Проектът Флорида“, група деца виреят на самотек, весело необуздани насред окаяните обстоятелства; и тук, както в „Не оставяй и следа“, един баща бяга със своето потомство от наранилата го цивилизация в гората. Важната разлика е, че героите в „У дома“ не са измислени и краят на невинността (каквато тя е възможна само в определени форми на отказ от света) е в поне няколко аспекта и край на живота.

Въкърещ, където се развива три четвърти от действието на „У дома“, е влажна зелена зона на 4 км югоизточно от центъра на румънската столица, опасана с бетонно ограждение. Това е обширно мочурище, през 80-те пресушавано и подготвяно за благоустройване, през 90-те залегнало в неосъществен проект за голф игрище и спортен парк, сетне окончателно изоставено и превърнало се в бунище, а с времето и триумфа на природата – в спонтанен резерват. Близо 200-та му хектара побират три езера, река и биоразнообразие, удивително за урбанизиран контекст като букурещкия. А допреди няколко години част от екосистемата е и семейството на Джика – бивш лабораторен работник, сменил за две десетилетия асфалтовата джунгла с реална. Човешките колонии във Въкърещ са всъщност няколко (и в бита им може да се надникне през Life & Death In Văcăreşti Pit, фотографски проект на Кристиан Мунтяну), но Джика, жена му и деветте им деца са тези, с които Чорничук има защо и как да се сприятели. Те всички живеят в зеленината и калта на Въкърещ със, от и сред местните риби, птици, треви, климатични капризи и спорадични посетители (не толкова много, че усещането за откъснатост от градската полуда трайно да се наруши... но и не толкова малко, че да не видим сред тях кратко и нелепо да се мярва дори принц Чарлз).

Чорничук уважително следва героите си и регистрира – без да провокира, разпитва, тълкува. Да, децата на Джика пребивават във видимо нехигиенични условия и спят накамарени на обща постеля в паянтова къщурка... но босата им свобода изглежда блажена, а отношенията – топли и удовлетворителни. Да, тях не ги обременяват трясъкът на трафика и суетата на вещите... но те нямат информиран кръгозор, дори не умеят да четат, и шансовете им за самостоятелност извън Въкърещ са нищожни. Да, те са в неведение за интернетите и самолетите на съвремието... но и за безумния факт, че някой някъде може и иска да ги обижда, тормози и пренебрегва заради цвета на кожата им. И така нататък – все „да, но“. Чудесното в подхода на „У дома“ е, че нито съдържа пряк коментар, нито подбутва към изводи – Чорничук гледа и слуша бита, разговорите и развоя на даденостите за единайсетимата от Въкърещ и не дава превес на нищо, което да ни помогне в оценката. А цялото ни същество копнее да даде оценка – толкова трудно за бързо осмисляне и етикетиране е малкото парково племе („...отне ми няколко години да възприема Джика като пълнокръвен човек, а не като черно-бял образ“, казва авторът в едно интервю по повод собствените си колебания). Уловът на камерата и микрофона са в целия спектър между идиличното и отблъскващото, макар че в ума остава повече първото; две от големите момчета постепенно се открояват от тумбата с все по-детайлното си разбиране на обстановката; външният свят праща вестител след вестител, докато накрая не изважда семейството от естествената му среда...

Самото изваждане е като вадене на зъб – уж знаем, че е за добро и няма как иначе... но е мъчително и оставя празнота. Малка група активисти са се преборили за обявяването на Въкърещ за защитен природен парк; Джика, който дълго е вярвал, че ще остане там като пазач, се разболява и попада в болница; семейството в крайна сметка се озовава в неприветлива квартира на очукана улица в беден квартал и членовете му са принудени да заемат отредената им ниша на маргинали. Да, някаква подкрепа ще се намери; да, някои от децата ще изплуват над новите обстоятелства; да, 20-те години във Въкърещ може да са били случаен бъг на Системата, а не устойчива алтернатива... и все пак нечий реално съществувал рай е сравнен със земята. И Джика вече не е между живите.

Докато още разсъждаваме докъде е редно един родител да разполага с живота на децата си в името на благо, което той си представя като такова, ни се налага да осмислим аналогичен въпрос с по-едър мащаб – докъде е редно едно общество да разполага с живота на родения в него индивид в името на благо, което то е обявило за такова? Има ли справедливост там, където няма избор извън предписанията? Защо на градските отшелници автоматично гледаме не с уважение (те са инакомислещи), а със снизхождение (не знаят какво правят)? „У дома“ е емпатично свидетелство за един продължителен – и все пак мимолетен – отрязък живот, който може да ни припомни защо обичаме човека в цялата му уязвимост, да ни свърже със собствения ни трагизъм на безкрайно обусловени същества със съмнително свободна воля и да отключи рой объркващи въпроси...

Тук е моментът да спомена, че авторите на филма не се изнизват като воайори от пространството на лично взаимодействие, което са отворили, а се ангажират с наследниците на Джика и участват в съдбата им и след края на снимките. Например: купуват им дом недалеч от съборения предишен (подобно на екипа на миналогодишния македонски кандидат за „Оскар“ „Медена земя“, който по същия начин изрази признателност към главната си героиня) – така след хуманния документ за реалността създават и парче по-хуманна реалност. „У дома“ заслужено спечели наградата в един от най-състоятелните раздели на 25-ия София Филм Фест – документалния.