Поставянето на група хора в ограничено пространство с ограничени ресурси и насилствено наложени правила се оказва продуктивен в творческо отношение инструмент, който произвежда едновременно зрелище и материал за рефлексия. Филмите от тази категория, да я наречем „заклещени и оцеляващи“, например „Кралска битка“ и „Кубът на смъртта“, показват как в принудителния процес по пренастройка към екстремната ситуация си проличават ясно индивидуалните нагласи към съществуването и груповите (не)способности за организация и съжителство. Обичайно става въпрос за зрелището на оцеляването на човека. В по-задоволителния случай става дума за още нещо – оцеляването на човечността.

Зададените обстоятелства в „Платформата“(„Ямата“ на испански), дебют на Галдер Гастелу-Урутия, са благотворни в горния ред на мисли – красиви в злокобността и непредвидимостта на сюжетите, които могат да развият. Всеки месец няколко стотици души участници в „Платформата“ са произволно разпределяни по двойки из етажите на Ямата. Всеки ден от най-горния етаж се спуска платформа, претрупана с храна, която остава по няколко кратки минути на етаж. Съответно, колкото по-надолу се намира участникът, толкова по-малко храна е останала върху платформата, когато стигне до неговия етаж.

Мисията на филма е да изобрази сложни обществени динамики във възможно най-опростен вид, да предостави неспирен низ от иносказателни ситуации и реплики, които означават много повече извън конкретния контекст, отколкото в него. Макар обстановката да е фантастична, водещите принципи в нея звучат повече от познато. Например новакът Горанг веднага е подучен от изпечения си съетажник, че не говориш на тези отдолу, а тези отгоре не ти отговарят, без за това да се изтъква причина, просто защото „тези под нас са под нас“, тоест не заслужават да се съобразяваме с тях. Когато Горанг го контрира, че следващия месец „тези под нас“ може вече да са отгоре, съетажникът му веднага отговаря: „Да, и ще пикаят върху нас.“

Така се поставят основите на противопоставянето между идеалиста и циника, между човещината и човещинката, между човека и звяра. Докато единият е донесъл в играта книга, другият си носи специалния нож „Самурай плюс“; докато единият насърчава светлата страна на човека, другият се пази от тъмната; докато единият търси рационалната подредба, другият вярва в емоционалния произвол.

Или всеки за себе си, или всички за всички – това са двете възможни спасителни настройки в играта. Повечето участници са приели първата – единственият предмет, който са взели със себе си в Ямата, е оръжие; смятат, че ако са в горните нива, няма смисъл да мислят за хората в долните, защото са сигурни, че ако самите те са в долните, никой отгоре няма да мисли за тях; следват правилото, че по-добре да ядеш, отколкото да те изядат (разбираемо в най-долните нива канибализмът не е изключение). За тях недоверието е основата на човешките отношения. От своя страна, играчите с втората нагласа са взели със себе си книга или домашен любимец; стремят се към диалог; смятат, че носят отговорност за хората отдолу, които не са толкова облагодетелствани. За тях солидарността е в основата на човешките отношения – и въпросът е не как да оцелеят те, а как да оцелеят всички, което се превръща и в движещата сила на екшъна във филма.

„Платформата“ си поставя няколко задачи, които са трудни за изпълнение сами по себе си и още по-трудни за удържане в баланс, заради което е много впечатляващо, че е изряден във всички тях. Създава фантастичен свят, който е железен – с ясни правила и собствена непоклатима логика, от която не излиза от началото до края. Изгражда насладително напрежение – през цялото време е интересно и непредвидимо какво ще стане. Показва прямо болката – има кръв, вътрешности, разрязване на плът, сцепване на глави… Предлага умно написан диалог, който на места може би звучи неестествено, но пасва идеално в създадената реалност и звучи като изваден от класически роман – с десетки реплики, които бих преписвал и използвал като отправни точки за размисъл. И нещо важно – докато е напрегнат, брутален, ужасен и дълбокомислен, почти през цялото време той е и смешен – има остроумия, затапвания, прецаквания, дори в мрачната бойна сцена се промъкна един нелеп летящ ритник, който предизвика ръкопляскания и скандирания в кино „Аудитори“. Всичко това прави „Платформата“ класически фантастичен трилър с интересен замисъл, от онези, които обичах да гледам като дете заради зрелищността им, без да съзнавам, че попивам и от задълбочеността им. Бих казал, че такива вече не се правят, но селекцията на фестивала в Ситджес година след година ме опровергава.