Често се случва студентите да се обръщат към миналото и/или семейството си, когато правят първия си филм. Толкова често, че е станало пословична част от селекционния процес на всеки open call фестивал, докато селектиращите въпросително повдигат вежди пред поредния „личен“ филм. Въпреки това, фестивал като този в  Сараево, и особено документалната му селекция, представлява трамплин за млади творци с проекти, поместени сред признати имена. Подобен е случаят с „Дневник на една Христова невяста“ на младата украинка Марта Смеречинска, която посвещава дебюта си на опитите да се сближи със сестра си, която от близо десет години е монахиня в ордена „Слуги на Господ и Дева Матара“. Тук спецификата е от особено значение: става дума за женския клон на Религиозното семейство на Въплътеното слово, част от Украинската гръкокатолическа (Униатска) църква, най-голямата такава от източен обред с над 4.5 милиона поклонници. Манастирът се намира в Западна Украйна и снимките продължават повече от година (преди войната).

Марта и сестра ѝ Настя са дъщери на свещеник и това предопределя религиозния наратив в семейството, но въпреки това една от тях избира „светския“ път точно в момента, в който другата свидетелства за своето религиозно призвание. Филмът започва с богат семеен архив, демонстриращ многофасетния живот на сестрите като малки до записа с тържествените обети на Настя, приемаща името Мария Добра. Гласът зад кадър е не по-малко изповеден, тъй като Марта споделя своите собствени предубеждения относно замонашаването и вярата изобщо. Макар да звучи наивно, нейната искреност отразява една нормализирана, рационална нагласа спрямо монашеския живот. Филмът излиза една година след горещото заглавие „Бенедета“, което пък предизвика откривателска вълна спрямо жанра nunsploitation. Сред този контекст „Дневник на една Христова невяста“ бледнее, но времевата рамка, която помества двата филма в насилствена близост, изостря усещането, че Смеречинска е направила от изцяло равнодушен обект на изследване драматичен сюжет – нещо на пръв поглед невъзможно.

Наистина сестрите в манастира са смирени, мили, добронамерени – както помежду си, така и към малкия снимачен екип и камерата почти винаги присъства в темите за разговор. Смеречинска не се притеснява да стои отстрани, влизайки в кадъра, да обръща фокуса към себе си, да застава пред камера с лице и глас, както и да оставя микрофона в кадър, интегрирайки себе си и снимачния процес в обстановка, на която очевидно се възхищава. Оставяйки настрана предварителната нагласа на документалния режисьор спрямо изследвания обект или феномен, тук ясно долавяме топлота и усещане за споделено пространство и в съзерцателно дългите сцени на готвене, шиене, хорови репетиции, и в индивидуалните интервюта. Целта на тези лични разговори е също подчертано интимна: въпросите на режисьорката се въртят около теми като съмнение, неувереност, съпротива от страна на семейството – тоест Марта търси собственото си отражение в разказите на другите монахини и утвърдителният отговор искрено я изненадва. Именно връзката между двете сестри, и по-скоро опосредяването на тази връзка, превръща филма в нещо повече от поредния студентски филм.

Запазвайки хронологията на събитията, Смеречинска разгръща наратив за постепенна близост, чиято крайна цел става ясна точно накрая. Субективната нишка може да се проследи във всеки момент, но начинът на заснемане, пълен с възторг и уважение, гарантира дистанцията, необходима за запазване независимостта на филмовото съдържание. Затова и усещането, което самият филм поражда, е на привличане и съвсем деликатно оттегляне – перспектива, в която всеки, вярващ или не, може да се разпознае. За религиозните (независимо дали православни, или католици) зрители филмът няма и претенцията да предава нова информация, но тактилността, с която кадрира интервютата и отношенията между сестрите в манастира, предава тяхната непоколебима вяра, без да преминава границата с мисионерството.

Все пак в центъра на филма е връзката между двете сестри и тук неслучайно се появява библейският паралел с Марта и Мария, посетени от Христос: на няколко пъти Марта споменава пред камерата, че ожесточеният ѝ бунт срещу монашеския живот на Мария може би се корени в собственото ѝ усещане, че принадлежи на манастира. Подобен извод е достатъчно уязвяващ, за да преведе амбивалентността в сестринските отношения на универсален език и да постави въпросителен знак след всяко лично желание: “Ами ако…?”.