Кризата на средната възраст обикновено е мъжка тема в киното. На прима виста изплуват холивудският „Високо във въздуха“ с Джордж Клуни като успешен ерген мечта, който се пита какво ли е изгубил, като не се е оженил, и уругвайският „Белмонте“ с художникa Гонсало Делгадо в главната роля, чийто герой пък се чуди дали не е сбъркал, като се е развел. И двамата изпадат в дилеми пред простора на личната свобода, докато героинята от „Маре“ – третият пълнометражен филм на родената в Швейцария хърватка Андреа Щака от конкурса на Сараевския филмов фестивал – мечтае да се метне на някой от прелитащите над нея самолети или поне да се върне на работа в летището, за да поеме глътка въздух от „семейното щастие“. Без да изпада във войнствен феминистки активизъм, „Маре“ извърта ракурса през женския поглед и проследява с интимна деликатност извънсемейните копнежи на една семейна жена в тази вододелна възраст.

Четиресетгодишната Маре (Мария Скаричич с награда за най-добра женска роля) все пак не е типичната затворена в кафез домакиня от американските филми (тук изплува меланхоличната самоубийца на Джулиан Мур от „Часовете“ и невротизираната съпруга утроба от „Гълтай“), чийто единствен повод да си сложи грим е да посрещне мъжа си вечер. С момичешка фигура, небрежна прическа и с неутихнал блясък в очите, който не се нуждае от грим, Маре снове енергично по къщни задачи, продава билки по домовете и на пазарска сергия, успява да си открадне моменти, за да бъбри с приятелкa и да се рее в облаците, нищо че е затънала до гуша в бита. Макар да е посветила цялото си физическо време на семейството – успал се от изнурително бачкане съпруг (Горан Навойеч, който е мъж на Мария Скаричич и в реалността) и трима все по-неуправляеми и непроницаеми тийнейджъри, – не се е отказала от желанията си. И когато те се материализират в образа на млад поляк, който се пръква като по поръчка на лавката за бира, за да донастърви любопитството ѝ към чуждоземното и непознатото, Маре без колебание се отдава на фантазиите си.

При все че фабулата за отегчена съпруга на прага на менопаузата и синдрома на празното гнездо, която освежава ежедневието си с млад любовник, звучи откровено банално, а конкретната завръзка, в която тя го прелъстява, докато той ѝ оправя пералнята, навява асоциации с порносюжет, „Маре“ не е просто досадно повторение на добре познати модели. Драматургията на действието е само скелето, върху което се наслоява същинската филмова тъкан, наситена с повече сетивност и емоционални нюанси, отколкото със събитийна динамика. Камерата следи изкъсо движенията на Маре, които загатват състоянията и настроенията ѝ. Камерата се отказва от воайорското наблюдение и се залепя за нея, за да трепти в такт с честотите на вълненията ѝ. Операторът Eрол Зубечвич снима на 16 мм, търсейки естественост и интуитивност. Режисьорката потвърждава в интервю:„Искахме да намалим контраста между интимността и ежедневието, за да подчертаем силата и крехкостта, несъвършенствата в живота на Маре...Супер 16 mm е чувствена лента, светлината тече през камерата, изображението е сурово, несъвършено и автентично – точно това целях, от това се нуждае портретът на Маре“. Филмът не се вторачва в битовите несгоди, а изследва малките спасителни бягства и потвърждава парадоксалната истина, че изневярата не непременно руши брака, а в случая по-скоро го споява. Впрочем „Маре“ преобръща понятието „изневяра“, защото впускайки се в авантюра и удовлетворявайки желанието си, героинята избира да остане вярна на себе си вместо на формалния брачен морал и така вероятно спестява на семейството си изблици на фрустрация и недоволство. Скътала е в душата си тайно скривалище за мисли, чувства и преживявания, достъпно само за нея. В тези неприкосновени селения ни въвежда филмът, приласкавайки ни в позицията на посветени избраници и това го прави неудържимо привлекателен.

Този, както и по-ранните два филма на Андреа Щака - „Госпожа“ (2006) и „Момичета - Животът на друг“ (2014) - са пример за отчетлив женски почерк в киното, съизмерим с така нареченото „женско писане“ в литературата; „стил“, който в скритото означаемо на езика изважда на преден план психическото разбиране за себе си, успява да предаде ефимерната чувствителност и неизразимото чрез структурния език. Според Елен Сиксу, на която приписват термина „женско писане“, женското авторство е неразривно свързано с усещането за собственото тяло. В „Маре“ телесността и движенията са канавата на филмовия език, „камерата писалка“ (по Александър Астрюк) изследва героинята отблизо и чисто физически, за да предаде честотите на мислите и усещанията ѝ; дори не разчита на оскъдния, по-скоро информативен диалог. А Мария Скаричич е безсрамно, смущаващо естествена в ролята на тази търсеща себепознание чрез съглашение с емоционалните си и телесни пориви жена. Без да е биографично-изповедален, „Маре“ е пореден личен филм за Андреа Щака: историята е вдъхновена от женските разговори в къщата на братовчедка ѝ, която се превръща в снимачна площадка за филма, а в ролите на тийнейджърите са племенниците ѝ. Местността Конавле с красив, див и суров пейзаж е роден край за семейството ѝ, който Щака описва като клаустрофобичен, защото е приклещен между планина, море и границата с Черна гора. Идеален фон за портрет на героиня, която преживява кризата на средната възраст, като прекрачва граници, без да напуска живота си, социално или географски.