От 20 до 28 септември 2024 г. в Сан Себастиан се състезаваха 16 заглавия от 10 страни, от които 3 дебюта. Съотношението жени-мъже при режисьорите беше 7 към 9. Имаше филми за работници, престъпници, домакини, обречени влюбени, оцелели след апокалипсис и един бикоборец. Документалистът Джошуа Опенхаймър („Актът на убийство“) представи първия си опит в игралното кино – анемичния, почти негледаем мюзикъл „Край“. В новия си филм Одре Диуан („Събитието“) мина по най-скучния и кичозен начин по стъпките на авторката на еротичния роман „Емануела“ и нейната героиня. С нелепостта на темата и изпълнението си „Пътят на змията“, римейк на Кийоши Куросава по собствения му едноименен трилър отпреди четвърт век, свали конкурса в една от най-ниските му точки. Дори аржентинецът Диего Лерман разочарова – с хаотична комедия за летящи чинии с Леонардо Збараля в ролята на прекрояващ реалността телевизионен журналист от 80-те.
За капак журито, събрало неординерни умове като Улрих Зайдъл, Фран Кранц и Лейла Гериеро, вместо да отсее зърното от плявата, ги разбърка още повече. Сред най-нелогичните му решения беше режисьорската Сребърна раковина да се подели между двама млади автори с полярно различни амбиции и способности, за едната от които вече писахме. Или да прескочи силния „Конклав“ на Едвард Бергер, изобретателния „На нейно място“ на Майте Алберди, вълнуващия „Последният дъх“ на Коста-Гаврас и актьорски зашеметителния „Горчиви истини“ на Майк Лий, за да награди „за високо изпълнителско качество“ точно каста на The Last Showgirl на Джия Копола. Внучката на Франсис Форд е направила гледаемо, но бледо подражание на историите на Шон Бейкър, без да успее да изкара нищо интересно от Памела Андерсън в образа на вариететна „танцьорка“ или от Били Лурд в образа на дъщеря ѝ, загърбена в името на „изкуството“ (разголено дефилиране с пера и мъниста: тук умелост, камо ли изкуство – дори и някакво съвсем малко, първично или ексцентрично – реално не се вижда).
Най-голямата странност обаче бяха отличията за най-добър сценарий и най-добра поддържаща роля, отредени за един от най-ленивите филми на Франсоа Озон досега. Да не говорим, че същият някак получи и симпатията и наградата на ФИПРЕССИ. Сценарият на „Наесен“ е като хрумка, нахвърляна на салфетка в кафене от човек, който знае, че с името си лесно ще си подсигури и добри артисти, и приличен бюджет, и благосклонна преса. А участието на Пиер Лотан (винаги чудесен за гледане – вж. например „В музиката“, който взе наградата на публиката) е съвсем скромно в този съшит с бели конци сюжет, чиято цел според Озон е да обърне специално внимание на възрастните жени в провинцията, защото „за киното те са невидими“. Е, невидими са и за журито.
Това е шестото включване на Озон в конкурса на Сан Себастиан: през 2009-а той взе наградата на журито с „Убежището“, а през 2012-а – Златна раковина и приз за сценарий за „В къщата“ (по пиесата на Хуан Майорга „Момчето от последния чин“). Есента от заглавието се отнася колкото до сезона, толкова и до възрастта на двете героини – най-добри 80-годишни приятелки, които са се оттеглили в Бургундия да изкарат старините си на село (така, ако не друго, то поне пейзажите в „Наесен“ са прелестни). И двете са били проститутки в Париж. И двете имат по едно пораснало дете с проблеми – дъщеря и син. Дъщерята Валери (Людивин Сание) е силно депресирана по ред причини, повечето от които не ни се разкриват, и не може да прости на майка си някогашната ѝ професия. Синът Венсан (Пиер Лотан) е в затвора, но пък е симпатяга с добри намерения. Мишел (Елен Венсан) е в центъра на повествованието, а Мари-Клод (Жозиан Баласко) е фигура патерица, която служи разказът да не се килне на ключови места. Мишел има обичан внук, когото дъщеря ѝ си оспорва със зетя, но – двама се карат, трети печели – накрая се озовава за постоянно при баба си с малко съмнителна помощ от страна на Венсан. Отношенията на Мари-Клод със сина ѝ са само зачекнати – Венсан е нужен за друго.
За съжаление, бившето поприще на двете жени също е просто патерица – лесно оправдание за вечната намусеност на Валери, вероятно, и бързо обяснение за евентуалната обръгналост под благостта на Мишел. Патерица до голяма степен е и наличието на внука, в хубавата си връзка с когото Мишел – „героичен, но и малко чудовищен персонаж“ по думите на автора – може би вижда въплътено всичко, което ѝ липсва в лошата връзка с дъщеря ѝ. Да не говорим колко безвкусна патерица е призракът на дъщерята във втората половина на историята. Актьорите са компетентни и правят каквото им е по силите, за да изкарат нещо от този материал, но той си остава недопечен, пресилено закачлив, скалъпен – горе-долу колкото миналогодишната продукция на Озон „Моето престъпление“. (По един филм на година е рисковано творческо темпо, което няма как да не се отрази на качеството.)
Озон казва, че завръзката му е хрумнала от личен спомен – как негова леля набрала гъби в гората и натровила цялата рода, с изключение на самата себе си, защото била единствената, която не яла от тях. И как случката му се видяла доста съмнителна, особено на фона на това колко мила и щедра била жената. Въпросният спомен е разигран с толкова много намеци какво предстои, че когато моментът настъпва, всяко възможно удивление от него е отдавна изцедено. Да, има хляб (и сол, и пипер) в идеята, че най-неподозираните от най-близките ти хора биха могли да ти желаят смъртта, особено ако не разбираш съвсем защо, но Озон се е ограничил само с маркирането ѝ, без да разработи възможните ѝ сложности, мрачни детайли, чувствителни разклонения. Да, водевилът също е забавление, но не, той не заслужава три награди от един фестивал от категория „А“.
Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.