След силния съндански дебют на Изабела Екльоф „Ваканция“ очаквах с нетърпение втория ѝ филм, селектиран за конкурса в Сан Себастиан. Но „Калак“ (екранизация по автобиографията на Ким Лайне) се оказа разочарование, нищо че в крайна сметка взе наградата на журито и тази за операторските умения на Надим Карлсен („Свещеният паяк“, „Граница“). Съдържанието е аморфно – обтекаемо като главния герой: мъж, който е бил насилван от баща си в юношеството, а в зрелите си години пренася травмата си на възможно най-далечното място, Гренландия, и там трови себе си (с лекарствата, до които има достъп като медицинско лице) и останалите (с похожденията си в местната общност, където няма жена, която да не му е по вкуса). Ян/Ким е мек, симпатично беззащитен, докато безотговорно наранява съпругата, децата, приятелите си и всички, с които се сближава – актьорът Емил Йонсен върши чудесна работа, като гради поведение, което изглежда и жалко, и опасно. В същото време баща му се разболява от рак и се опитва да възстанови отношенията им под формата на кореспонденция.
„Калак“ е презрителна дума, в която инуитите влагат двоен смисъл (ако правилно съм разбрала): едновременно кореняк от острова, но и изпаднал, нелеп гренландец. Ким се чувства такъв или по-точно копнее да е такъв и се опитва да се вмъкне през различни вратички в местното общество – лишено от множеството привилегии в родната му Дания, но и по-способно на щастие, по-несамотно според неговите представи. Лошото е, че – след грозната начална сцена на кръвосмесително фелацио – всичко друго насипно се свлича по надолнището до финала, който не носи нито развръзка, нито облекчение, нито емоция. А ако някой допуска, че поне – заради „любовта“ на Ян/Ким към Гренландия, привличането на натуршчици за продукцията или каквото и да е друго – ще научи нещо за инуитите, лъже се. (Впечатленията ми за тях остават непроменени и необогатени, нищо че бездруго са малко и разпокъсани: от романа „Госпожица Смила и нейното усещане за сняг“, от един много интересен документален филм за хип-хопа на народите от арктическата област, който може да се гледа онлайн, и от новината в произволно отворен вестник за група гренландки, които ще съдят Дания заради противозачатъчни спирали, сложени им без тяхно знание между 60-те и 90-те... Гренландия е за Дания като индианските резервати за САЩ и Канада – местопрестъпление. Недостатъчно е да бъде употребена като екзотичен фон за мятанията на една пуснала се по течението личност.)
Изабела Екльоф каза: „В същината си този филм е за бащите и как травмата се предава през поколенията. Ян е бил изнасилен от баща си така, както гренландската култура е била изнасилена от чуждия агресор“. В селекцията от общо 16 заглавия в основния конкурс на Сан Себастиан 2023 имаше поне още два за бащи чудовища, като и двата бяха по-фокусирани и смислени от „Калак“: „Наследникът“ на французина Ксавие Льогран (дебютът му „Родителски права“ спечели „Сребърен лъв“ във Венеция 2017) и „Едно мълчание“ на белгиеца Жоаким Лафос (неговият „Белите рицари“ заслужи „Сребърна раковина“ за режисура в Сан Себастиан 2015). В „Наследникът“ млад дизайнер се връща в родната си Канада от гребена на вълната в Париж, за да продаде къщата на току-що починалия си баща, с когото не е общувал от дете, а в килера открива кошмарно наследство и се оправя с него по най-лошия начин (филмът е вдъхновен от роман, без да е точно екранизация, и е много интересен като морален казус, отлично изигран и с привкус на гръцка трагедия, макар и с нерешителен финал – до края на фестивала именно на него залагаше критиката за „Златната раковина“ и с немалко основание). В „Едно мълчание“ Лафос тръгва от действителния случай с адвоката Виктор Исел, който поема защитата на семействата на две от жертвите на педофила убиец Марк Дютру, докато не се разкрива, че той самият притежава порно с деца – имената са други, но много е взето от реалността, включително фактът, че синът на адвоката го намушква с нож след разкритията (историята се преглъща трудно, но те кара да си задаваш нужни въпроси).
В тазгодишното издание на фестивала големите награди като цяло бяха разпределени между най-бледите предложения. „Златна раковина“ журито на Клер Дени даде на „Моравото рогче“ (паразитна гъба по ръжта, от която главната героиня прави „биле“, за да прекрати бременността на младо момиче) на отраслата в Сан Себастиан Хайоне Камборда – първи филм на галисийски език в състезанието и първата „Златна палма“ за режисьорка от Испания. Действието се развива през 70-те и проследява бягството на една жена от галисийски остров до Португалия посредством мрежа от помощнички. Играта е тромава, шевовете на сюжета са досадно видими, десетминутното раждане в началото от красив детайл се превръща в изтезание, каквото през цялото време са лошият диалог и захаросаната музика (с добро ми се иска да спомена само оператора Руи Посаш, познат от впечатляващи проекти като „Добри обноски“, „Са̀ма“, „Табу“).
„Същинският пейзаж тук са жените – каза Камборда. – Това е филм на присъствията, не на думите.“ Нещо подобно изрекоха и авторките на „Пролетна разходка“ Пън Дзухуей и Уан Пинуън, удостоени със „Сребърната раковина“ за режисура – че са направили филм „за нещата, които не се виждат“. „Пролетна разходка“ е сниман на супер 16 мм и на тайвански диалект и това усилие по направата му е уважително, но резултатът прилича на силом развлечена до 90 минути 15-минутна късометражка. Филмът се върти, без много текст или контекст, около един възрастен мърморко, който губи съпругата си. Опитва се напразно да запази нещата в стария им вид, крачи по улици и стълби, гледа водопад. Многото празнота натежава, луфтовете се трупат като повторения, не като възможност за дишане. В бележките си от прожекцията чета: „хора правят неща“, „хора живеят бедно“. Не ми се струва достатъчно като за пълнометражен филм, още по-малко – като за награда.
