Мъжът клони към четиресетте и наглед е адекватен и улегнал, макар това да се дължи повече на нещата, които казва и показва, отколкото на онези, което прави или може. Работата не му е мила, убеден е, че заслужава по-добро положение в живота, но то – по ред независещи от усилията и дарбите му причини – не му се дава. Има жена, която много се старае да вярва в него, и дете със склонност към бягство във въображението. Когато – рано или късно, но неизбежно – животът преобръща мързеливия му временен баланс, мъжът си го изкарва на жената. Едва на третото гледане осъзнах, че “Сиянието” е филм за домашното насилие. С месеци Джак се прави, че пише книга, докато Уенди движи цялата му работа по безумния “Овърлук хотел”. Той явно я смята за по-глупава и недостойна и най-нежното му отношение е снизхождение. Детето им облича все по-конкретните си страхове във все по-злокобни форми на привидения. То ще се измъкне от ужаса през лабиринт, който преди това е обхождало с майка си. Същата, която Джак ще обвини в неуспеха на “труда” си и ще преследва въоръжен с брадва, хищно озъбен като по-силен звяр. “Родителски права” е първият пълнометражен филм на Ксавие Льогран като режисьор (като актьор дебютът му е в “Сбогом, момчета” на Луи Мал) и по същество разказва същото, но без фантастичната обвивка на “Сиянието”: мъжът клони към четиресетте и наглед е адекватен... до хищното озъбване.

Антоан (Дьони Меноше) е вече разведен с Мириам (Леа Дрюкер), голямата им дъщеря не желае да се вижда повече с него и има право да избира, защото е пълнолетна, но малкият им син Жулиен (Тома Жория) няма шанс да се измъкне от задължителните уикенди заедно и почти до средата на филма недоумяваме защо това толкова го тормози. Льогран поставя разказа си във фазата на свършените факти, на едва различимите белези, които не знаем от какво са, а персонажите си не развива пред очите ни, така че отначало ставаме свидетели само на ред леко объркващи движения и реплики, които могат да означават какво ли не. В едно интервю за фестивалния вестник на Сан Себастиан, режисьорът обясни: “Исках да разкажа действията на Антоан отвън, от гледна точка на жертвите му”. И още: “Мисля, че пред насилието трябва да сме воайори – не бива нито да затваряме очи, нито да се извръщаме, защото уж не е удобно да надничаме в чуждите животи.” Това негово убеждение личи и във филма. Когато иззад десетките симптоми (паническия страх на малкото момче, неувереностите на сестра му, тайната смяна на жилището на Мириам, бесните крясъци на сестра ѝ по привидно безобидния Антоан, натегнатата атмосфера в дома на родителите му...) най-сетне изскача болестта (твърдата убеденост на мъжа, че жената е част от притежанията му, чието място той решава, и че тя трябва да плати за вечната му неудовлетвореност), точно един “воайор” се намесва спасително: първата ни реакция е да сложим на надничащата съседка етикета “любопитна”, но се оказва, че по-редното в крайна сметка е “загрижена”...

Заглавието Jusqu’à la garde на френски е игра на думи: съчетава както идеята за това, кой ще се ангажира с отглеждането на децата (букв. “...до [съдебното решение за] попечителство...”), така и типичния израз “да затънеш до гушата в лъжи”. Преводът с “Родителски права” е груб, но поне в частта си с правата е точен: погрешната представа на Антоан и хората като него за “правата” им над техните близки е едно от най-страшните, стари и убийствени изкривявания на понятието за семейство. “Родителски права” не е приятен за гледане (но надали приятността е била сред намеренията на Льогран), не е и покъртително красив или новаторски в детайлите. Той е едно стройно, ясно онагледяване на нещо, което не бива да не знаем. А именно: колко глупаво, жалко, несправедливо и безизходно е да се разпореждаш с другите като с лични вещи и по какво да познаем такова отношение отстрани. Актьорите са безупречни в различните си видове хладина и бягство, а малкият Тома Жория къса сърцето в сцената с междублоковата криеница със своя безизразен баща. Филмът заслужено получи Сребърен лъв за най-добър режисьор и отличието “Луиджи де Лаурентис” за най-добър дебют на тазгодишното издание на Венеция, а в Сан Себастиан – наградата на публиката за европейски филм.

В едно интервю преди десет години авторът на романа “Сиянието” Стивън Кинг изрази неприязънта си към “Сиянието” на Кубрик, понеже за него то е лъскаво като “кадилак без двигател”: “Няма какво друго да го правиш, освен да му се любуваш като на скулптура... Към края на книгата ми Джак Торанс казва на сина си, че го обича и се взривява заедно с хотела. Това е много страстна кулминация. Във филма на Кубрик Джак измръзва до смърт.” От филма на Льогран също вее студ, студено е дори когато някой крещи силни думи. Двигателят тук също е изваден, само дето и това, което е отвън, не е за любуване. Но такава е природата на домашното насилие – без душа, без любов, без хоризонт, без смисъл.