В три абзаца пратеничката на Filmsociety.bg на Сан Себастиан 2015 разказва за най-интересния от филмите, които е гледала през деня -

Човек е крехък, а в определени ситуации – особено чуплив. Младост, старост, болест, мъка, самота. В изкуството преходът от завръзката до кулминацията често води от пропуканата крехкост до пълния разпад и мрачното очарование на този път надолу е толкова голямо, че много опити за драма – кино, театър, литература – се превръщат във вилнеещи над персонажите упражнения по садизъм, които забравят, че в истинската трагедия героят се съпротивлява на съдбата и извършва нещо величаво в опита си да не рухне. Исландско-датско-хърватската копродукция “Sparrows” (чиято премиера се състоя едновременно в конкурсната програма на Сан Себастиан и в раздел “Съвременно световно кино” на току-що завършилия кинофестивал в Торонто) прави нещо различно. И макар че то трае точно минута-две в самия край, успява с размах да обърне цялото и да го осмисли.

“Врабчета” е вторият пълнометражен филм на сценариста и режисьор Рунар Рунарсон (“Вулканът”). Врабчетата (“Обичам недиректните заглавия...”) са едни хлапета от исланската провинция, които както повечето 15-16-годишни се пробват за първи път в нещата за възрастни и това, както и всичко останало, доста ги обърква. Както може да се очаква от северен филм, гледките са прелестни (върховете! зеленината! наситеният момент с втренчените един в друг тюлен и ловец...), музиката е дискретна, но вълнуваща (момчешкият фалцет! ефирните мелодии на бившия кийбордист на "Сигур рос" Кяртан Свейнсон...), взаимодействията между хората са на завидно ниво на цивилизованост (отношението към труда! способността да се разговаря дори в конфликт). И както също може да се очаква, “Врабчета” се опитва да задълбае до живец.

Двата сериозни проблема на филма – такива, че може да ви накарат да го изоставите, преди да е изиграл единственото си асо – са протяжността (бавният поток на събитията може да е нужен за този тип разказ, но не и тяхната повторителност) и обстрелът с неволи на главния герой (достатъчно е точно когато си най-уязвим, майка ти да те изостави, баща ти да е алкохолик и да трябва от столицата да се преселиш в рибарско село: наистина няма нужда от още пет беди, за да ни стане ясно колко е тежко положението). И все пак, с тези една-две преобръщащи минути накрая и с младия Атли Оскар Фяларсон в главната роля (неговото меко, фино изразително лице пък е един от основните плюсове на “Врабчета”) и чакането, и неправдоподобността, и баналността се неутрализират. В повечето филми жертвата на събитията се превръща в тяхно главно действащо лице чрез тялото си (умира, мутира, мъсти), но рядко чрез морала си. И дори когато е последното, то обикновено става въпрос за погрешни, разрушителни решения. Голямото достойнство на “Врабчета” е, че показва как един много крехък човек е способен чрез достойнството и благородството си да се изправи срещу чудовищната реалност и да я преобрази в нещо, с което може да се живее. Този филм казва: може да се живее.