Има филми, които са толкова прецизно обмислени и построени, че са трудни за харесване – макар и широко оценени заради куп обективни достойнства, рядко предизвикват съпричастност. Такъв е случаят с много от фаворитите на Международния филмов фестивал в Ротердам, в чиято селекция концепцията винаги е едни гърди пред емоцията, а тазгодишният победител в основния конкурс, който получи почетния „Тигър“, не прави изключение. „Еами“ е едва вторият пълнометражен игрален филм на парагвайската режисьорка Пас Енсина, която привлече международно внимание през 2006-а с минималистичния си дебют „Парагвайски хамак“, получил тогава наградата на ФИПРЕССИ в Кан. В него възрастни родители чакат сина си от фронта по време на парагвайско-боливийската война за Гран Чако през 30-те, говорят за времето и сезоните, а статичната камера и оскъдният, но многозначителен диалог рисуват през личната им драма тревожен отрязък от парагвайската история. Дали защото младата тогава Енсина е била по-малко обиграна и по-интуитивна, или пък защото разговорите между героите ѝ са по-лесно разшифруеми, „Парагвайски хамак“ е трогателен в простотата на формата и универсалната си трагичност; поражда взаимност.

Трудно е да се каже същото за „Еами“, сниман десетилетие и половина по-късно – той е идейно по-сложен и технически изпипан, но напомня по-скоро етнографско изследване, което се опитва да съчувства на героите си, докато ги гледа под лупа. За да снима „Еами“, Енсина отново се връща в Чако и също се занимава с парагвайска история и по-конкретно със съдбата на коренното население по тези земи, подложено на фактически геноцид от колониализация и модернизация. И по сходен иносказателен и алегоричен начин разказва за този процес, следвайки момиченцето Еами от племето айорео, чието име означава „гора“ и „свят“ едновременно. Енсина изследва културата и митологията на племето, за да си представи и пресъздаде мислите на едно айорео дете, което броди полуголо из джунглата, говори с предците и с природата, смесва сънища и спомени в напевна реч, която в компанията на природните звуци съставлява звуковата фонограма на филма. От вътрешния монолог на Еами постепенно разбираме, че селото ѝ е разрушено, а близките ѝ са се разпръснали, че тя е самичка и че я съпътстват единствено самосъзнанието за културните ѝ корени и принадлежността към земята, по която стъпва, както един възрастен шаман, който извършва тайнствени сеанси над сякаш изпадналото ѝ в транс тяло и я заклева да помни всичко, на което се натъква и преживява по пътя си, като единствен лек срещу забвението. Спорадично чуваме шум от машини и испанска реч - присъствието на белите нашественици е осезаемо и макар да не му е отредено специално внимание, е пределно ясно кой е разрушил идилията на Еами. Спорадично камерата ни въвежда и в къща с руса стопанка, която между рутинните грижи за дома се ослушва изплашено също като Еами – за белите жени, дошли за опора и да кътат семейното огнище на мъжете си завоеватели, животът в джунглата е също тъй тревожно непознат, както и за едно бродещо туземче, изгубило връзка с близките си.

Взаимодействието между герои и природа на екрана e хармонично и в комбинация с мистичните митологични препратки извайва атмосфера на магически реализъм. „Еами“ е красив и ефектен филм, и предполагам, е загубил много от очарованието си, отбелязвайки световната си премиера в стрийминг формат вместо на голям екран – фестивалът се проведе изцяло онлайн за втори пореден път. Това със сигурност е отнело от обаянието на филма, който ми се стори повече регистриращ страданието и опустошението, отколкото искрено емпатичен; повече разбиращ, отколкото съчувстващ.

В предишния си пълнометражен филм от 2016-а експериментално-документалния „Упражнения на паметта“, Пас Енсина също се занимава с историята и паметта и вероятно е пренесла чисто търсаческия подход и в „Еами“, който ѝ отрежда позиция на проникновен и талантлив откривател, но и на страничен наблюдател. Все пак може би най-логичното обяснение за авторовата ѝ отстраненост е невъзможността за цялостна идентификация с айорео хората независимо от дълбоките ѝ познания и искрени намерения. Ако в „Парагвайски хамак“ прозира болката по преживяното от собствените ѝ предци, то в „Еами“ долавяме по-скоро реверанс от потомък на похитители към похитени, отколкото автентичен резонанс от емоционални преживявания. Едва ли може да е другояче – страданието на племето айорео могат да пресъздадат достоверно единствено неговите оцелели представители. И по всяка вероятност, ако имаха възможност да го направят, не биха избрали европоцентричен и воайорски медиум като киното.