Фестивалът в Локарно се слави с просветителските си ретроспективни програми и специални прожекции на класически филми, обособени в различни секции. Една от тях е „История/и на киното“, замислена да показва наскоро реставрирани заглавия, филми за филми, документални есета и аудиовизуални ремикси. В рамките ѝ успях да видя наскоро дигитализираната ключова за швейцарското кино от 70-те години класика на Ален Танер „Йонас, който ще бъде на 25 през 2000 г.“, чието действие се развива в малка общност в покрайнините на Женева, сформирана от осем мъже и жени, до един разочаровани от очевидния провал на лявата „революция“ от 1968-а. По своеобразен начин Танер спори чрез филма си и с фалшивия патос на уличните вълнения, които с насмешка оприличава на „буржоазен театър“, и с парижките „бунтари“, чиито наследници днес са наричани „хайверена левица“, и с политическата линия на френската Нова вълна, която намира за плакатна – смятал е, че киното не може да промени света и че който вярва в това, прави пропаганда.

Танер е гледал с подозрение на всякакъв вид идеологическо кино, бил е по-загрижен за общността, отколкото за обществото, търсел е хумора в трагичните противоречия в човешкото същество и е намирал надежда в малките благородни жестове между хората вместо в помпозните героични прояви, типични за холивудското кино. Във време, в което и мейнстриймът, и авторското кино се използват все повече за всякакъв вид идеологически активизъм, а конкретно в Европа финансиращите структури целенасочено насърчават тенденцията, възгледите на Танер звучат радикално опозиционни. Вероятно затова и киното му е останало периферно, но пък преоткриването му днес доказва важността му, защото въпросите, поставени в „Йонас…“, са актуални и днес. 

Съсредоточен върху осемте герои поравно, филмът се заиграва с принципите на анархосиндикализма в Швейцария, без да защитава надъхано и категорично левичарски тези, а по-скоро в опит да провокира дебат. Портретира персонажите през малките им спечелени и загубени битки в монотонното ежедневие, контролирано от бюрократични институции, което Танер окачествява като задушаващо робство още в първия епизод, през глас зад кадър на фона на паметника на Жан-Жак Русо в Женева.

Марко е учител по история, който се опитва да разчупи традиционните методи на преподаване в селското училище. Вместо да реди готови сентенции по съвременна икономическа история, кани Матийо, често оставал безработен, да изложи пред класа възгледите си за рецесията като отигран механизъм за поддържане на населението в подчинение на системата. Отскоро Матийо работи във ферма, а съпругата му – във фабрика, което го вбесява – смята, че това я изяжда, а нейната мечта за спасение от изморителната работа е да има още едно дете. Междувременно двойката собственици на фермата се придържат към традиционните методи на земеделие, като отказват да продават на местния фермерски пазар каквато и да е продукция, отгледана с химикали и пестициди, докато коректор в местната вестникарска редакция, влюбен в почитателка на тантрическия секс, тайно осуетява плановете на спекуланти да придобият земя. Най-интересен и отчетливо бунтарски е образът на младата касиерка Мари, която работи в швейцарски супермаркет, но живее във Франция, където стандартът на живот е по-нисък и може да си позволи квартира, но пък е принудена всеки ден да минава границата по два пъти. За отмъщение на капиталистическите си работодатели, които ограбват свободата ѝ, действа като Робин Худ – често краде храна за по-възрастен пенсиониран железничар и дава неоторизирани отстъпки на хора, които са ѝ симпатични. Марко е един от тях и така започва афера между тях, в която ще експериментират колебливо със свободната любов, отново без да коват правила и сентенции.

Построен най-вече в диалози и заснет предимно в интериори, филмът на Танер е като покана да навестим героите му и да „поживеем“ в света им и с проблемите им за около два часа. Така още през 70-те разбива митове, живи и до днес – че високият стандарт непременно осигурява високо качество на живот или че в богата страна като Швейцария дори безработните живеят безоблачно. „Йонас, който ще бъде на 25 през 2000 г.“ свидетелства за логистичните и икономически еквилибристики, на които са подложени работещите извън буржоазната класа, но и онези, оставени на държавните компенсации, били те пенсии или обезщетения за безработни. Излиза, че дори една от най-състоятелните държави в Европа – офшорна икономическа зона за богатите от съседните западни страни – не е в състояние да построи справедливо общество. Надеждата на героите е проектирана в бъдещето; мотив, който е заложен и в заглавието. Йонас е детето, с което жената на Матийо забременява и се надява, че през далечната тогава 2000 г., когато то ще е на 25 години, светът ще е по-нормално място за живеене.

Филмът бе представен от заклетия почитател на Ален Танер, мексиканския режисьор Алфонсо Куарон, който, интерпретирайки го, обособи три важни въпроса: Има ли начин да се избяга от света, основан на парите? Как да понесем хода на историята, която се движи в грешната посока? Как да намерим свобода в общество, което противоречи на най-съкровените ни мечти? Въпроси, зададени от Ален Танер, на които някои режисьори от френската Нова вълна и най-вече Жан-Люк Годар претендират да имат отговор, но които кънтят и до днес. В непресторената скромност и честност на Танер да не предлага мними, неизпитани решения е чарът на киното му.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.