Всеки подреден до съвършенство свят има нужда от криво огледало, за да не си въобразим, че съвършенството може да бъде константа. И от всички изкуства киното, което по-успешно от другите имитира реалността, е може би най-подходящият инструмент както за създаването, така и за пречупването на съвършения образ.

В киното на задушаващо буржоазна страна като Швейцария с тази „разрушителна“ задача са се заели младите братя близнаци Рамон и Силван Цюрхер, започнали своеобразна трилогия с животни в заглавията с дебюта си „Малката странна котка“ през 2013 г., последван от „Момичето и паякът“ (2021), който спечели наградата на ФИПРЕССИ и за режисура в програмата „Срещи“ на Берлинале. Режисираният този път само от Рамон и продуциран от Силван „Врабчето в комина“, показан в Международния конкурс на 77-ия кинофестивал в Локарно и тръгнал си без награда, е третият от поредицата, в който действието неизменно се развива в нечий семеен дом – красив, идиличен, облян в мека светлина и пълен с джунджурии и спомени, които създават усещане за уют. Усещане за швейцарска „хюга“, много по-цветна от датската, прецизно надиплена до дребнавост, за да запълни всяка фуга от вътрешните бездни на обитаващите я. Докато чудната градина пред къщата, пълна с пеперуди и светулки, рязко контрастира с мрака в душите на героите.

Стопанката на тази наследена от детството къща е тъжната и вгорчена от живота Карен – излъчва го всяка едва забележима мимика върху иначе каменното лице на актрисата Марен Егерт, чието присъствие на властна и същевременно метафизично разсеяна жена е ключова съставка в текстурата на филма. По-младата ѝ сестра Юле, пристигнала със семейството си за рождения ден на мъжа на Карен Маркус, пърха и се натиска демонстративно с добре сложения си мъж пред всички, пропускайки да забележи как той мастурбира по спешност в банята, след като голямата дъщеря на Карен, Йохана, го е помолила небрежно да закопчае сутиена ѝ. Йохана пък, свирепа в изказа, въображението и в действията си, неуморно громи привидното семейно спокойствие, като ту се изпикава на пода в кухнята напук на майка си, ту шамаросва Карен с реплики като „Не си мисли, че те обичам само защото си ми майка“ или „Защо не се разведохте?“, на което получава отговор: „За да направим живота ти ад“. Рижавият ѝ по-малък брат Леон, самотен и тормозен от съученици, потиска вербалната си агресия, което струва живота на рижавата им котка. А дървената пристройка срещу къщата, където майката на Карен и Юле е посрещала любовницата си, сега е терен за еротични следобеди между Маркус и наемателката Лиа, за която се шушука, че е подпалила къщата на бившето си гадже.

Диалогът и мизансценът са като в театрална пиеса, но чрез филмовата образност се ражда свръхестествен сюрреалистичен пласт, който прави този иначе действено статичен, но емоционално динамичен сюжет особено кинематографичен. Колективни и лични травми бълбукат насред иначе слънчевата обстановка и няма съмнение, че лъчите всеки момент ще се превърнат в пламъци. Неочакваното е, че се случва буквално. Сюжетът звучи банално, но дяволът, казват, е в детайлите и този филм осмисля напълно клишето. Семейната психологическа драма се превръща във вълшебна приказка с причудливи елементи на магическия реализъм, които интерпретират очевидното по рядко оригинален начин. Врабче излита от камината с облак пепел подире, сякаш се отърсва от наслоени пластове забрава, и нищо вече няма да е както преди. Дебел мишок чопли нещо на перваза, а тлъсти гъсеници пълзят из фруктиерата, създавайки алюзия за емоциите, които гризат и разяждат героите отвътре. Пърхаща пеперуда на тила сепва Карен насред меланхолията, сякаш напомняйки ѝ, че за да се събуди отново за живот, е достатъчно дори едно погалване. Раните в душата кървят през тялото, стържат плътта с ренде, а желанието за пречистване и ново начало се възпламенява, намирайки своя внушително живописен израз на екрана.

Елементи от черна комедия през мелодрама до хорър съдържа „Врабчето в комина“, а в интервю братята Цюрхер го определят като „натюрморт, съставен от живи обекти“. И наистина – не действената част на повествованието, а „декоративната“, съчетала по ирационален начин хаос и ред, произвежда особеното въздействие на филма. Уникалният им в контекста на съвременното европейско кино стил заслужаваше отличие, но днес е толкова трудно да се награди филм, който не е политически, социален или поне скръбен. А тяхното занимание със скръбта е толкова жизнерадостно и изобретателно, че избожда очите.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.