Да върнеш времето назад, за да разбереш фатална грешка, току-що превърнала се в непоправимо минало – драматургичната структура на литовския филм „Сестри“ поставя този наративен скок в центъра. Първо регистрира трагичен инцидент в настоящето, а после в ретроспекция се връща към подробностите, зачитайки клопките на паметта и разминаванията в спомените. Промъкват се и периферни теми: мъжката инфантилност и изтъняващата женска толерантност към тях, водещи към установил се по неволя матриархат. Или чупливостта на хармонията в съвместния живот – колко лесно е скуката да произведе трагедия, а после битът отново да се върне към монотонния си ежедневен ход, затрупвайки душевните сътресения под практическите грижи за оцеляването. Но и успокоителният извод, че каквото и да се случи, животът все пак продължава.

Освен че актьорският ансамбъл в „Сестри“ получи групова награда от 77-ия филмов фестивал в Локарно, журито присъди и приза за режисура на Лауринас Барейша заради таланта му да изгради кинематографично напрежение повече през диалог и жестове, отколкото през действие; заради умението му да портретира онова, което приемаме за нормалност във връзките, но всъщност е белег за екзистенциално отчуждение и разпад; и заради вярното отражение на крехкостта на човешките взаимоотношения. Бих добавила и заради интуицията да напипа значимите фини нюанси под привидно баналното общуване, които през драматургията на нищо неслучването завихрят тих емоционален ураган, преобръщащ съдби.

Началната сцена е боксов мач, от който мускулестият победител Лукас (Паулюс Маркявичюс) излиза леко окървавен, но доволен. Жена му Ернеста (Гелмине Глемжайте) обаче плаче в съблекалнята, защото вече не издържа да гледа как бият мъжа ѝ, независимо кой печели накрая. Със сина им и семейството на сестра ѝ Юсте (Агне Кактайте) потеглят за лятна вила край езеро извън града, а по пътя на Ернеста отново ѝ се налага да озаптява агресията в излишък на Лукас, изплискала в неразумно каране. Вилата двете сестри са наследили от родителите си и по всичко личи, че предпочитат компанията една на друга пред усамотяването с мъжете си – първата е сърдита на наперения си красавец и недвусмислено му показва, че сексът за нея не влиза в плановете за уикенда, а втората хвърля неприкрито насмешливи погледи на мъжа си Томас (Гиедрюс Киела), застанал гол пред нея в спалнята и очакващ „полагаемото му се“, без шанс да го получи. Отблъснати от жените си, на мъжете не им остава друго, освен да се перчат и съревновават, имитирайки ръкопашен бой, както вероятно природата повелява. Шкембестият Томас е явно комплексиран от атлетичното тяло на Лукас, но компенсира с професионална стабилност, каквато боксьор на свободна практика трудно постига (и трудно доказва пред банките за жилище на изплащане). Суетят се около градинската маса, докато жените остават все така безразлични към тях и се забавляват да танцуват заедно. В следващия епизод всички са на езерото, където уж на шега Томас за малко да удави дъщеря си, но Лукас я спасява под ужасените писъци на Юсте. Макар и на първо време овладяна, стресовата ситуация води до низ от изнервени погрешни действия, след които сестрите по неволя или собствен избор ще се окажат самотни майки, а втората част на филма ще разплита и анализира как се е стигнало дотук (паралелно с преодоляването на травмите в настоящата ситуация).

В дебюта си „Пилигрими“, показан за пръв път в програмата „Хоризонти“ на Венецианския фестивал, Лауринас Барейша също разнищва детайлите около трагедия, случила се в отминал момент, наравно с пораженията върху психиката на замесените. Но докато там външната жанрова динамика на роудмуви и трилър подпомага вътрешната – на негласната емоционалност, – в „Сестри“ Барейша подхожда радикално, успявайки с аскетичните изразни средства на една не твърде многословна камерна драма да разкаже за самотата, когато привидно сме заедно, която може да се окаже (само)убийствена. „Защо на нас, хората, ни е толкова трудно да бъдем честни със себе си и с другите?“, пита режисьорът в интервю, а англоезичният превод на филма „Да се удавиш на сухо“ като че по-точно описва усещането, с което оставаме след финалните надписи. Филмът на Лауринас Барейша е за несъзнавания порив на човека да обърне света с хастара навън, когато фалшът е заблатил душата му, но и за все по-бездарното изразяване на този порив в епоха на отчуждение от самите себе си, в която заглушаването на вътрешния вик с външни стимули е по-скоро правило, отколкото изключение. А това понякога струва животи.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.