Кратък онлайн преглед на публикациите за кино на български показва, че филмите на филипинеца Лав Диас – апологет на бавното кино, който създава по-скоро кинематографични преживявания, околкото да разказва – са показвани на София Филм Фест и тук-там споменавани, но не им e отделяно специално внимание. Подозирам, че причината за това е съвсем прозаична – дължините им са такива, че гледането на един от край до край се изравнява с продължителността на два-три други филма накуп със стандартно времетраене, а в рамките на един фестивал това е сериозен преразход на време. Рекордът на Диас е 519-минутният експериментален Смърт в страната на Енкантос (2007), който е и един от най-дългите филми в историята на киното въобще. Тази подробност, от една страна, му отрежда статут на икона в авторското кино, чийто авторитет се поклаща само в неофициални разговори между отегчена критици. От друга, го нарежда в графата на „класиците“, които всички цитират, без да са гледали – докрай или въобще.
Допреди дни и аз не бях намирала време за цял филм на Лав Диас, но в комфортния и прохладен салон за журналистически прожекции на Фестивала в Локарно, където Съществените истини на езерото (2023) беше в основната конкурсна програма, прекарах едни не толкова безкрайни 215 минути в съсредоточена безметежност, която вече е лукс – и на екрана, и в живота. За разлика от други постмодерни създатели на бавно кино, като унгареца Бела Тар, при когото цикличната повторяемост на сцените понякога изнервя; тайванеца Цай Мин Лян, при когото съзерцанието на места е сведено до битово вторачване, като например 10-минутния епизод с беленe на краставица в последния му филм Дни (2020, също показан в Локарно тази година, където Лян получи почетен „Леопард“); или каталунеца Алберт Сера, чиито филми не са толкова дълги, но пък кухотата под естетизираната обстоятелственост агонизира до нетърпимост и ги прави да ни се струват вечност, киното на филипинеца Лав Диас е протяжно, но вътрешно динамично. И разтегливостта му е смислово оправдана, макар съдържанието на доста от филмите да е идентично, което ги превръща във вариации на една и съща тема. А тя обикновено е просмуканата от корупция, престъпления и стряскащо социално неравенство филипинска действителност, разнищвана пласт подир пласт.
Както и в емблематичните му по-ранни От това, което е преди (2014), с който печели първата си голяма награда в Европа – именно „Златен леопард“ в Локарно – или Жената, която си тръгна (2016) със „Златен лъв“ от Венеция, Съществените истини на езерото ползва криминална нишка, за да разгърне пълнокръвен обществен портрет. А природният пейзаж – равнинен, влажен, съсредоточен около непроницаема вода и усойна растителност с повей от тропическа мистика – е референция като по учебник към теорията на Сергей Айзенщан за „неравнодушната природа“, която е отражение на вътрешния свят на героя. Лав Диас все пак започва кариерата си в киното като филмов критик и подобни буквални приложения на осмислени похвати не са изненанада.
Протагонистът тук е лейтенант Папауран, който на фона на наглите лъжи на президента Дутерте (начело на Филипините в периода 2016 - 2022) и кървавите убийства, които заливат страната по време на управлението му, продължава да полага усилия за разрешаване на 15-годишен случай с безследно изчезналата танцьорка Есмералда Стюарт. През нарочно или случайно изтръгнати свидетелства от близки и не толкова близки ѝ хора става ясно, че тя е била скъпоплатена проститутка за политици и мафиоти, които в случая са едно. Фон на разгръщащия се конфликт между търсещ истината човек и затънала в неправди среда е, от една страна, тревожният поток от новини, който долавяме от включени телевизори в претрупани тесни жилища, насред прашна инфраструктура, а от друга, е гореописаната природна картина около непрогледното езеро. Мисията е погълнала Папауран изцяло и не е ясно дали конкретният случай продължава да го занимава, защото храни надежда, че наистина е способен да го разреши, или източникът на обсесията му е човекопознанието, което му носи разследването. Наивна борба за справедливост в заблатен от мътни афери свят или по-скоро антропологично любопитство е мотивацията на героя, която движи действието? Избухването на вулкан в територията, която той претърсва и сред чиито руини продължава да броди подир истината, прави средата да изглежда още по-екстремна, а повсеместното опустошение – още по-необратимо.
Медитативната наблюдателност в почти реално време, с която камерата обхожда бедняшки квартали и скъпарски бардаци, разнебитени свърталища на нищета и престъпност и джунглоподобни градини, създава атмосфера, в която като зрител потънах и неусетно започнах да обитавам. Усещането се подсилва и от отсъствието на преекспонирана динамика в драматургията, при все че постоянно нещо се случва – като в реалния живот. Чувството е за автентично докосване до действителността въпреки отстраняващия ефект на черно-бялатa естетска визия и това е най-същественото достойнство в киното на Лав Диас. Двусмислените разговори, наченатите и останали неразрешени на екрана малки и големи конфликти подсказват, че действието се движи по отворена права без начало и край и че емоционалното съпреживяване на случващото се е вероятно по-търсен ефект от разбирането му в детайл и разнищването на причинно-следствените връзки в сюжета. Колкото до конкретните препратки към политическия, обществен и частен живот във Филипините днес – предполагам, че това е пласт, достъпен и докрай понятен най-вече за тамошна публика. За външния наблюдател остава привилегията да надникне в тази дейстителност през светоусещането и неординерния поглед на Диас.
Съществените истини на езерото не си тръгна с никаква награда от Локарно, което е разбираемо – награждаването на всеки следващ, сходен с предишните филм на Лав Диас би било вид поредно признание за цялостната му визия за правене на кино въобще, а такива той вече е получавал. Другата вероятна причина да бъде пренебрегнат от журито е нетенденциозността на филма и общият вял интерес към филипинската действителост по принцип на фона на по-актуалните в западния медиен наратив конфликти като този в Иран и Украйна. И основните награди за филмите в конкурса го подсказват.
