Във филма портрет „Аз съм горе-долу“ Кшищоф Кешловски казва, че има места и моменти, на които документалистът няма право да присъства с камерата си. Това е и причината той да се откаже от документалното кино и да се посвети изцяло на игралното. Не е ясно дали този му конкретен жест вдига летвата относно етичните принципи в полската документалистика въобще, но подходът на Лидия Дуда в „Новоизлюпени“ e впечатляващ пример за неспекулативно и чуждо на всякакви шаблони отношение към „обектите на изследване“. Героите ѝ са крехки, потенциално манипулируеми и в уязвима ситуация; от типа, който често е обект на кинематографичен интерес, но рядко е удостояван с повече от емпатия. В този смисъл филмът на Дуда определено навлиза в чуплива територия: следи отблизо три незрящи деца, но го прави толкова деликатно и с интерес, на първо място, към личността, че минава доста екранно време, докато забележим, че те всъщност имат някакво увреждане. Акцентът е върху фантазията, шегите и взаимоотношенията им с околните и света – детайли, които познават само родителите им, защото за околните те са, на първо място, малки хора с проблем. Докато Дуда не третира децата като проблемни, а като формиращи се личности с ясно очертани характери, които започват живота си постепенно и с препятствия като всички останали. Елегантно заснетият в черно и бяло „Новоизлюпени“ бе показан в програмата Седмица на критиката на фестивала в Локарно и спечели наградата „Марко Дзуки“ за най-иновативно изображение и кинематографичен език съвсем неслучайно.
Седемгодишните Зося, Оскар и Кинга прекарват по-голямата част от времето си в училище пансион далеч от родителите си. И тримата са със силно изразени индивидуалности: момиченцата са по-самостоятелни и с богато въображение, а чувствителността на момченцето го кара настоятелно да търси компанията им. Наблюдаваме ги във взаимодействие с учителите, помежду си, сами с играчките или с пианото; по време на учебния процес, в столовата или вечер преди лягане. Заради ранното отделяне от семейната среда им се е наложило да се доближат до зрелостта преди връстниците си, което вероятно ги прави по-несигурни, но пък и по-любопитни и търсещи, опознаващи света на прима виста и с по-малко предначертани траектории, придвижвайки се пипнешком из пространството, реагиращи емоционално на звуковата среда. Като новоизлюпени птичета, които се учат да летят. През 80-те минути екранно време неусетно се натъкваме на артистизма и на чувството им за хумор, откриваме накърнимите им места, но и неочакваната сила на характера, която проявяват в ключови моменти. Разкрива ни се чудат и смайващо истинен свят, в който общуването не е рутинна даденост, а се възприема като дар; приятелството и близосттта са споделен и открито изразен копнеж, любовта към другия е непремерена и безстрашна, защото е извор на кураж, с който се преодоляват ежедневни перипетии и преминават през най-трудните моменти.
„Обичам да правя филми за светове, които не познавам, без очаквания и предразсъдъци“ – споделя Лидия Дуда след премиерата в Локарно пред пълна зала. „Интересувах се от мотивацията на децата да издържат в интерната, където са отделени от родителите си на толкова ранна възраст. Исках да им позволя да се разкрият.“ Децата винаги са знаели, че ги снимат и екипът се е отнасял с тях като с партньори, защото усетят ли лъжа, вратата за околните се затваря. Дуда им е обяснила, че както те изучават куклите, така камерата ще се доближи до тях, за да ги опознае и да позволи на другите да ги видят отблизо. Водещото желание на режисьорката е било да покаже силната връзка помежду им и изграждащото се пред очите ѝ приятелствотo.
Операторската работа е в тотален синхрон с ритъма и динамиката на децата: кадрите се вместват в света им, а не обратното, и той свършва там, докъдето стига ръката им. Те не знаят какво има отвъд, затова и обективът следи само този ограничен периметър. Близките планове, от своя страна, засилват фокуса върху героите и идентификацията с гледната им точка.
Лидия Дуда, също като Кешловски и колегите му документалисти от първото поствоенно поколение в Полша, е търсач на микросветове, през които се опитва да разбере живота. Въпреки биографията си на утвърден документалист е запазила погледа си свеж и „ненакърнен“ от опита - „Новоизлюпени“ е смел експеримент, който се е превърнал във вълнуващ филм не просто заради кинематографичната ѝ обиграност, но и поради дълбоката ѝ чувствителност и интуиция спрямо децата. Все личностни качества, без които този филм с тези герои можеше да пропадне безславно в капана на клишето.